Майкъл Смит - Един от нас

Но имало един проблем.

Оказало се, че сънищата не могат да бъдат изтривани. Не ставало така, както те си мислели. В продължение на осемнадесет месеца постъпилите оплаквания в компанията ставали все повече и повече. Накрая разбрали какво става всъщност.

Когато изтривали съня, унищожавали само образите, видимата за вътрешното око на сънуващия част. Веществото на съня, което представлява безплътно качество и изглежда не можело да бъде изолирано, оставало.

Колкото повече сънища премахвал един клиент, толкова повече от това вещество оставало — невидимо, неунищожимо и с определено тегло. То се трупало някъде в стаята, в която било заличавано, и след трийсетина такива изтривания се стигало до положение, в което стаята ставала необитаема. Все едно да се разхождаш сред буря от подсъзнателни импулси, абсолютно безшумни, но и непоносими. След още няколко седмици сънищата толкова се сгъстявали и сраствали във въздуха, че дори ставало невъзможно да влезеш в стаята.

За нещастие, клиентите, които можели да си позволят предоставянето на сънища, били точно от хората, които били противници на идеята. След като компанията уредила, без да стига до съд, проблемите около няколко стаи, които били станали непроходими, започнала да мисли как да излезе от положените. Опитали, вместо да изтриват сънищата, да ги съхраняват в съответни „банки“. И това не проработило. Независимо колко добре били затваряни кутиите, някои от сънищата все пак успявали да „изтекат“ от хард дисковете.

Най-накрая се сетили. Сънищата не били употребявани. Може би, ако някой ги употреби…

Тогава опитали. Предавателят на клиента бил свързан с приемател, поставен близо до леглото на доброволец, и два мъчителни съня били успешно прехвърлени от съзнанието на единия към съзнанието на другия. Клиентът се събудил добре отпочинал и изпълнен със сили, готов за още един ден усилна работа в мината за пари. Доброволецът прекарал неприятна нощ, изпълнена с тъпи сънища, които той не си спомнял много-много, но пък получил пари за преживените неприятности.

В стаята не оставало нищо. Сънят изчезвал. Парите отново потекли към компанията.

— Това ли направихте с мен снощи? — попитах аз, малко ядосан, че са нахлули в съзнанието ми.

Стратън вдигна ръцете си помирително.

— Повярвайте ми, ще останете доволен. Хората имат различна способност да поемат сънища. Повечето могат да поемат без особена трудност два, най-много три, за една нощ. Сутрин са като парцали и се влачат едва-едва през целия ден. Обикновено работят през нощ и все пак печелят осемстотин-деветстотин долара на седмица. Вие сте различен.

— Защо?

Знаех, че това най-вероятно е комплимент, но не ми пукаше. Не получавах често комплименти.

— Снощи поехте четири съня, без дори да се изпотите. Двата, които току-що видяхте, и още два, единият от които толкова досаден, че не ми се ще да гледам дори и само образите. Вероятно можехте да поемете още няколко. Ще печелите много пари.

— Колко е „много“?

— Плащаме в зависимост от продължителността на съня и осигуряваме допълнително възнаграждение, в случай че са особено сложни или еднообразни. Снощи вие изтрихте сънища за триста долара — без да се смята бонусът за най-неприятния. В зависимост от това колко често ще работите, бихте могли да печелите между две и три хиляди долара седмично. — И добави тихо: — А ние плащаме в брой. Предоставянето на сънищата е все още неустановено положение по отношение на закона и считаме за по-удобно да не осветляваме естеството на работата си пред някои власти.

Той се усмихна. В отговор му се усмихнах и аз. Да изкараш три хиляди долара от работа в бар е страшно бачкане.

Не ми беше трудно да взема решение.

Подписах декларация за запазване на служебната тайна. Дадоха ми приемник и ми обясниха как се действа с него. По принцип можех да ходя навсякъде из континенталната част на Щатите, като по време на сън трябваше да поставям приемника на не повече от два метра от главата си. Не се налагаше да си лягам в някакво определено време, тъй като сънищата, предназначени за мен, се записваха в паметта. Веднага щом устройството уловеше, че съм вече в „РЕМ“ стадий на съня, то подаваше записаното към паметта ми. Когато ставах сутрин, нощната ми работа беше винаги отбелязана на екрана като списък електронни съобщения — продължителността на сънищата, кога са започнали и кога са свършили, дали са били оценени за допълнително възнаграждение, или са били просто обикновена, хамалска работа.