Майкъл Смит - Един от нас

— Казах му, каквото ми поръча — избоботи американецът зад мен. — Но не го прие много добре!

Звук като от клаксон. Почти като… Затворих очи.

— Хап Томпсън! — изпищя ненадейно един метален глас, прорязвайки без усилие шума в бара. След това се върна към звука на клаксона, засили се, извиси се и отново като сирена назова името ми. Опитах се да не му обръщам внимание, но той нямаше да изчезне. Никога не изчезва.

След по-малко от минута клаксонът стана толкова силен, че оркестрантите започнаха да се обръщат към мен. Постепенно преставаха да свирят, инструментите млъкваха един по един, сякаш музикантите биваха хвърляни от висока скала по ред на номерата. Аз изпсувах ожесточено и изгасих цигарата си в преливащия от фасове пепелник. Всички глави се обърнаха и в бара се възцари тишина. Последният човек, който млъкна, бе нашият бизнесмен. Стърчеше върху масата с разперени ръце, сякаш тъчеше на старовремски стан. В този момент наистина щеше да прилича на оперен певец, ако лицето му не напомняше това на боксьор средна категория с твърде много схватки зад гърба си.

Поех дълбоко въздух и се обърнах. Зад мен сред тълпата се беше оформил коридор и аз виждах чак до бара. Разкрачен, така че да не стъпва върху разлятата бира, оттам викаше моят будилник.

— О-о, здрасти — каза той в тишината. — Помислих, че не си ме чул.

— Какво, по дяволите , искаш? — попитах аз.

— Време е да ставаш, Хап.

— Станал съм. Аз съм в бар.

— О-о, така е! — каза будилникът и се огледа наоколо. Направи кратка пауза и отново се разпищя. — И все пак е време да ставаш! Можеш отново да ме приспиш, ако искаш, но ти наистина трябва да си на крак преди девет и половина.

— Слушай, малък негоднико — казах аз, — аз съм станал . Сега е девет и половина вечерта .

— Не! Не е.

— Да! Толкова е. Разбрахме се по този въпрос.

— Според мен часът е точно девет и седемнадесет преди обяд.

Будилникът се наклони така, че аз и всички останали да можем ясно да видим циферблата.

— Твоите часове са винаги преди обяд — извиках аз, като го сочех с пръст. — И това е така, защото си повреден и всъщност си една непотребна вещ.

— Хей, човече — каза единият от туристите на нашата маса, — този малък приятел само се опитва да си върши работата. Не заслужава такъв език.

От околните маси се чуха одобрителни възгласи.

— Така е — съгласи се будилникът. Пет квадратни сантиметра наранена невинност на два клечести крака. — Само се опитвам да си върша работата. Харесва ли ти, когато не те будя, а?! Знаем какво става в такива случаи , нали?!

— Какво? — попита една жена с тъжни очи от другия край на стаята. — Лошо ли се отнася с теб?

Стиснах здраво зъби, грабнах си цигарите и запалката и погледнах към жената. Тя храбро издържа погледа ми и просъска:

— Има вид на точно такъв!

— Той ме бие. Дори ме хвърля от прозорците… — Някои от присъстващите приеха с одобрение тези думи, а аз реших, че е време да си тръгвам — … на движещи се коли !

Тълпата се размърда с негодувание. Обмислях дали да им кажа, че счупеният индикатор за сутрин/следобед е най-малкият проблем за един будилник, че той също така бе склонен, когато му текне, да ме събужда на равни интервали от време по малките часове и да ми пречи на работата, но в крайна сметка реших, че не си заслужава. Бях се оставил да ме настигне в единствения бар на света, където на хората явно им пукаше за повредени домакински уреди! Облякох си палтото и си запробивах с рамо път през тълпата наоколо. Постепенно сред намусените лица се оформи пътека и аз тръгнах по посока на вратата ужасно смутен.

— Чакай, Хап! Чакай ме!

При звука от приземяването на малките крачета на часовника, аз ускорих крачка и побързах да изляза покрай двамината въоръжени полицаи в късия проход, които припечелваха допълнително като охрана на заведението. Минах през летящите врати в края с надеждата някой от тях да запрати машинката назад към бара и с тежки стъпки излязох на пътя.

Номерът обаче не мина. Будилникът ме настигна и затича до мен надолу по улицата, като от време на време пуфтеше от усилието. Аз обаче знаех, че това е измама. Дребни лъжи. След като е успял да ме настигне оттам, откъдето го бях изхвърлил през прозореца (последния път) в Сан Диего, този бърз спринт едва ли би го довел до изтощение.

— Благодаря ти! — изръмжах аз. — Сега всеки в този загубен бар вече знае името ми. — Понечих да го ритна, но той с лекота избегна удара с финт, дръпна се назад на безопасно разстояние и се обърна към мен.