Майкъл Смит - Един от нас

Бях изморен, главата ме цепеше и най-важното — не трябваше да бъда там. Трябваше да бъда навън, на улицата, да проверявам по разните барове и дори да съм на път обратно за Лос Анджелис. Където и да е, само не и тук. Нея я нямаше и тъй като преди да тръгна за Лос Анджелис нямах време да отида да си купя щастливи случайности, не допусках, че ще се появи тук ей така, изведнъж. Все още бях напълно сигурен, че чикагската връзка е преднамерено фалшива, но и нямах особена причина да вярвам, че е забягнала в Енсенада. Бях тук, за да пия бира и да избягвам проблема.

По-възрастният от двамата бизнесмени изглеждаше така, сякаш сам е погълнал голямо количество от собственото си производство, но очевидно в далечното минало той се бе занимавал малко и с пеене и сега преповтаряше репертоара си за удоволствие на събраните подмазвачи и подчинени. Един от тях, слабичко дребно леке, когото прецених като счетоводител и зет на единия от босовете, беше зает да наблюдава група млади местни жени на съседната маса, които пляскаха с ръце в такт с музиката. Докато го гледах, забелязах как даде знак на шефа, който не пееше, а онзи се обърна и преценяващо изгледа момичетата. Усмивка му се разля и стана толкова похотлива, че пред него и върколак би изглеждал срамежлив и хрисим. После повика с ръка ръководителя на оркестъра и му даде още пари.

Седях от едната страна на маса, претъпкана с туристи. Това беше единственото свободно място, когато влязох в заведението преди повече от два часа. Момичетата бяха със зачервени от слънцето лица и преливаха от кокетство, подсилено от изпитите „маргарити“. Мъжете посръбваха намръщено от своите „пасификос“, пулеха очи наоколо и вероятно се стараеха да отгатнат кой от местните пръв ще дойде и ще се опита да открадне техните жени. Можех да им кажа, че по-вероятно това ще бъде друг американец, някой от буйстващите студенти, които бяха в града за някакво скапано мотоциклетно състезание, но аз не ги познавах и не биваше да си създавам главоболия. Всъщност те ме дразнеха. Момичетата танцуваха на място, но го правеха като хора, които могат да си позволят да се отпуснат съвсем малко, а тази до мен непрекъснато блъскаше ръката ми и аз разливах бира и ръсех пепел от цигари върху джинсите си, които не бяха толкова чисти, колкото преди два дни, когато ги бях обул.

Почувствах потупване по рамото и ядосано се обърнах, като очаквах да видя келнера, обслужващ тази част на заведението. И аз като всеки обичам доброто обслужване, но, господи, все пак си има граници колко бързо може да пие човек! В моя случай тази граница е достатъчно висока и въпреки това този келнер ме притесняваше много преди да съм изпил поредната бира. Добре, че си вършеше работата, защото единственият начин, по който бих могъл да се добера до бара, беше само с помощта на моторна резачка, но чувствах, че трябва малко да го поохладя. Тъкмо се канех да му кажа да се разкара — е, след като ми донесе друго питие, — когато осъзнах, че това въобще не е той, а един дебел американец, който сякаш бе залепил на лицето си току-що одраната кожа на мръсна овца.

— Един човек иска да говори с теб! — извика той.

— Кажи му да върви на майната си!

Не познавах никого в Енсенада, по-скоро — вече не познавах никого — и не ми се щеше да завързвам нови запознанства.

— Много настоява! — каза мъжът и посочи с палеца си назад към бара. Погледнах, но там имаше прекалено много хора.

— Дребен, черен човек.

По тези краища това би могло да означава, че човекът е негър или местен мексикански индианец. Всъщност нямаше никакво значение — не исках да разговарям с никого, — но се учудих, че сънародникът ми сам не е пратил онзи на майната му. Мъжът с брадата не изглеждаше да е от хората, които изпълняват поръчки на представителите на етническото мнозинство.

— Добре, тогава учтиво му кажи да се разкара — изръмжах аз в един момент на относителна тишина и се обърнах с лице към оркестъра.

Той шумно започна да свири друга песен, която измамно звучеше по абсолютно същия начин, както и досегашните. Но явно не беше съвсем така, защото тя предизвика дори повече от обикновените овации, а пеещият бизнесмен, залитайки и с мъка се качи върху един стол, за да покаже и своето одобрение. Отпих от бирата си с желание сервитьорът да побърза да ме притесни пак и мрачно зачаках кралят на люцерната да се полети с главата напред към масата на момичетата. Предчувствах, че гледката ще си струва.

И тогава до мен достигна един звук. Беше тих и едва се чуваше изпод кряскащите гласове и лая на тромпетите, но ставаше все по-силен.