Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

— Кои сте вие?

— Останалите в града. И аз, разбира се. През целия ми живот си ми пречил, а сега продължаваш.

— Значи в града има и други хора? — попита останалата без дъх Ема. — Хора съвсем като нас, така ли?

— Не точно като нас. Някои от тях са ужасяващи на външен вид. Но са разумни същества и хвърлянето на камъни ги безпокои.

— Значи не им харесва, а? — намеси се Хорас.

— Някои от тях са възмутени.

— Какви са тези чудовища? И какво е това място?

— Това — отговори му Тимъти — е Галактическият Център.

— А ти какво правиш вътре?

— Аз съм един от тях. Аз съм единственото човешко същество, член на Центъра.

— Искаш да кажеш, че се опитваш да представляваш човешката раса?

— Не представлявам никого. Просто разкривам човешката гледна точка. Само това се иска от мен.

— Е, добре тогава, щом си един от тях, защо просто не ни поканиш вътре? Всичко, което искаме, е да ни бъде обърнато малко внимание. А вие ни пренебрегвате. Ние просто чукахме на вратата, нищо повече.

— По-скоро я блъскахте с чукове. Ти не си способен просто да почукаш. Винаги блъскаш.

— Значи няма да направиш нищо за нас?

— На своя отговорност бих поканил Ема да дойде с мен. Тя ще се чувства по-удобно в града, отколкото тук навън.

Ема поклати глава.

— Ще остана с Хорас. Благодаря ти, Тимъти, но ще остана с него.

— Значи това е всичко? — попита Хорас. — Просто идваш тук, заплашваш ни и това е всичко?

— Нямах намерение да ви заплашвам. Исках просто да ви помоля да престанете.

— А ако не престанем?

— Следващият път няма да дойда аз. Ще бъдат други. И може да не са толкова учтиви, колкото се опитах да бъда аз.

— И ти не си самата учтивост.

— Вероятно не съм — каза Тимъти. — Понякога е необходимо огромно усилие човек да бъде учтив с теб.

— Престанете! — изписка Ема. — Престанете и двамата! Хванали сте се гуша за гуша, както винаги!

Обърна се към Хорас.

— Ти! Ти казваш, че само си чукал на вратата! Но това, което правеше, бе много повече! Беше хвърляне на камъни по прозорците! Това правеше ти!

— В някои от следващите дни — заяде се Хорас — наистина ще счупя някой прозорец. И тогава градът ще ми обърне внимание.

— Ето какво ще се опитам да направя — каза Тимъти. — Ще отида още веднъж при управата и ще опитам да вкарам теб и Ема вътре. Но не и роботите.

— Не се притеснявай за нас — каза Конрад. — Ние не държим да влезем. Правим го за Хорас. Ще сме доволни и да останем тук навън. Разполагаме с цяла планета, из която да се мотаем. Може да изградим общество на роботите. Може пък самите ние да станем нещо. Наоколо има много и добра обработваема земя. Можем да отглеждаме храна за града. Можем да правим и много други неща.

— Как ти звучи това? — обърна се Тимъти към Хорас.

— Добре — промърмори неохотно Хорас. — Щом те искат така…

— На Земята — продължи Конрад — ние водехме война с дърветата. И ако все още бяхме там, щяхме да продължим борбата си. Но тук няма смисъл да се сражаваме с каквото и да е. Ако ни оставите сами, ще се справим. Ще изградим живота си. Способностите, които можем да придобием, са безкрайни.

Тимъти погледна към Хорас, който пристъпваше от крак на крак, без да обелва дума. Приличаше на току-що изгубил разсъдъка си.

— В такъв случай ще се върна обратно и ще направя каквото мога — каза Тимъти. — Но ако те допуснат вътре, ще трябва да се държиш прилично и да не говориш много-много. Както и да не създаваш главоболия на останалите. Разполагам с къща, подобна на тази в Хопкинс Ейкър. Там ще бъдете добре дошли. Прекрасно място за живеене е. Ако обаче се държиш противно, ще бъдеш лишен от това. Съгласен ли си с тези условия?

Ема отговори вместо Хорас:

— Съгласен е. Ще се погрижа да ги спазва. Уморих се от тази пустош. Така че, Тимъти, върни се там и се постарай да направиш нещо за нас.

Мрежата се приземи върху снежнобяла кристална повърхност, а в далечината се виждаха хълмове също от кристал, които се издигаха нависоко. Небето беше толкова тъмносиньо, че почти чернееше. Хоризонтът изглеждаше близък и приличаше на пурпурна черта. Съвсем тънка атмосферна ивица покриваше планетата и разделяше повърхността й от открития космос и празнотата. Въпреки това дишането не бе трудно. Изглеждаше хладно, но всъщност температурата бе добра.

Все още никой не беше казал нищо. Буун бавно се обърна и се огледа наоколо. Нямаше какво да се види освен кристалните блокове, покриващи земята, на която мрежата се беше приземила. Независимо, че беше светло и топло, слънце нямаше. Някакъв цвят проблесна за момент над хоризонта, а после изчезна.