Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

— Вие ни превърнахте в изгнаници — извика Инид, — а когато избягахме, вие пратихте чудовища по петите ни…

— Ние тримата и въобще повечето от нас нямаме нищо общо с тези чудовища. Имаше определена групировка, която беше изпълнена с арогантност…

— Тези, изпълнените с арогантност, още ли са сред вас?

— Възможно е. Но ние нямаме нищо общо с тях. Те са отделен проблем. Ние тримата сме избягали посланици, които търсят разбиране и помощ.

Буун се обърна към Мартин:

— Каква е твоята връзка с това?

— Почти никаква — отвърна Мартин. — Аз просто бях нает като превозвач.

Стига с тези глупости , каза един глас в умовете им.

— Кой беше това? — стреснато попита Мартин.

— Шапката — каза Буун. — Той говори директно в теб, без да си губи времето да произнася думи на глас.

— Един момент — каза Инид. — Преди да сме продължили нататък, искам Мартин да ми върне ключовете от Машината.

— Мисля, че желанието е оправдано — каза Коркорън.

После погледна Мартин, който се огледа несигурно, а после измъкна ключовете от джоба си и ги подаде на Коркорън. Коркорън ги отнесе на Инид и й ги даде.

— Не бих си помислил да избягам — каза Мартин, опитвайки се да запази поне част от достойнството си.

— Разбира се, че не би — каза Буун. После се обърна към Шапката. — Съжалявам за прекъсването. Искаше нещо да ни кажеш ли?

Исках да ви кажа , каза Шапката, че за нас има само една логична посока. Не центърът на галактиката, нито пък звезда с хикс върху й, каквато и да е тя. Пък и кой някога е чувал за звезда, върху която е нарисуван хикс?

— Имаше я в картата — каза Коня. — Звезда с хикс.

— Добре де, а ти какво предлагаш? — попита Буун.

— Ако смятате да отивате някъде — намеси се роботът, приближаващ се откъм куба, — аз също идвам с вас. Аз стоях тук дълго и никой не идваше, освен може би Шапката, както го наричате, който никога не оставаше задълго. Ще си взема печката и механизма, който ме снабдява с храна за готвене. Ще имате нужда от мен, ако не искате да умрете от глад. Никой не може да каже къде ще ви заведе този ненормален, Шапката. Той никога не яде и не е наясно с нуждите на един човек. Той е…

— Достатъчно — каза Буун. — Убеди ни.

После се обърна към Коня и попита:

— Мрежата ще ни издържи ли всичките?

— Да — отвърна Коня. — Мрежата ще ни поеме.

— А какво ще правим с Машината? — попита Инид.

— Тук е на сигурно място — каза Коня. — Мрежата е далеч по-добро средство за придвижване.

— Но къде всъщност отиваме? — обади се Коркорън. — Това за Галактическия Център звучи примамливо, стига някой да знае как да стигнем дотам.

Отиваме на планетата на Хората-Дъги , каза Шапката. Неограничените търсят справедливост и ще я намерят там.

— Не ме интересува какво искат Неограничените — каза Буун. — Ние търсим място, където можем да получим някои отговори. Случиха се толкова много странни неща. Тази магистрала, дървото на Джей…

Объркан ли си? — попита Шапката.

— Съвсем.

Тогава ще отидем при Хората-Дъги , каза Шапката. Те могат да ти отговорят.

— Добре — измърмори Коня. — Отиваме при Хората-Дъги. Нека натоварим мрежата с багажа си и да се качим върху нея.

Нещо се допря до крака на Буун. Той погледна и видя вълка.

— Ти също идваш — каза Буун. — Ще те взема с нас, но се дръж близо до мен. Този път може да стане страшно.

Роботът замахна с брадвата и разсече въжето, което държеше катапулта зареден. Освободен, гигантският лост бързо се издигна и изхвърли камъка към стената. Не можа обаче да я прехвърли. При удара стената издрънча като огромна камбана. Камъкът се затъркаля надолу по склона, върху който бе издигната високата преграда. Роботите се разбягаха от пътя на търкалящата се канара, която мина на косъм от катапулта, преди да спре.

Малко по-надалече, пухтейки под ореол от пара, стояха две примитивни парни машини, използвани да довлекат катапулта дотук.

Конрад бавно се доближи до Хорас.

— Безсмислено е — каза роботът. — Няма да успеем да прехвърлим тази стена с камък. Тя се извисява и заобикаля възвишението. Принудени сме да поставим машината твърде далеч, за да получим необходимата парабола. А освен това, да ти кажа честно, не виждам смисъл.

— Смисълът — отговори Хорас — е, че по този начин ще привлечем вниманието на съществата, които обитават този град. Не могат да продължават да си седят там вътре и да ни пренебрегват както досега. Трябва да разберат, че сме тук и искаме да излязат и да разговарят с нас.