Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

Пламтяща светкавица проряза мозъка му. Светът стана черен. А после всичко изчезна…

Нямаше парапет. Обезумял, той протегна ръка, за да се хване за самата стълба. Но нямаше стълба. Той лежеше в равнина.

Удивен и изплашен, той се надигна, но всичко, което виждаше наоколо, беше равнина и сивота. Дървото го нямаше, а също и стълбата около него.

Той се надигна на колене, огледа се и отново не видя нищо друго освен равнина и сивота. Сива мъгла се стелеше над равна сива земя. Само дето нямаше мъгла. Той ясно виждаше къде е, но наоколо нямаше нищо друго за гледане.

Внимателно се изправи на крака. На известно разстояние пред него нещо като релси проряза сивотата. Приближи се и видя, че това наистина са релси, също като онези, които смътно помнеше от детството си. Сякаш за да потвърди това, един доста примитивен трамвай изплува от сивотата и мина пред него. Над седалките имаше брезентова тента. Трамваят се движеше съвсем безшумно. Малко след като го отмина, трамваят бавно намали, а после се върна назад. Когато достигна Коркорън, спря. Без дори да се замисли, той седна в него.

Без съмнение трамваят щеше да го отведе на непознато място, но, каза си той, това щеше да е по-добре, отколкото да стои тук, където нямаше нищо освен безкрайна сивота.

Дори движещ се с трамвая, той пак бе обграден от сивота. Първоначално не виждаше нищо друго, но след малко забеляза в далечината някакъв голям куб, около който се движеха човешки фигури. Между куба и релсите имаше маси и столове, някои от които бяха покрити от облак, пълен със странни светлинки.

Трамваят се движеше с непроменена скорост по релсите и когато се приближи, той видя, че двама от хората го бяха забелязали и го наблюдаваха. Единият от тях му изглеждаше познат и след миг Коркорън внезапно го разпозна. Без да изчака трамваят да спре, той скочи и се затича напред.

— Том! — извика той. — Слава на Бога, ти си! Какво правиш тук?

Стигна до Буун и го сграбчи в прегръдките си. После каза:

— Търсих те. Чух някои неща за теб и…

— Успокой се — каза Буун. — Всичко е наред. Помниш Инид, нали?

Коркорън погледна към жената, която стоеше до Буун.

— Ами да, разбира се.

— Радвам се, че ви виждам, мистър Коркорън — каза Инид и протегна ръка. — Доста сме далечко от Хопкинс Ейкър, нали?

— Определено — съгласи се Коркорън.

— А това е вълкът — каза Буун. — Май не се познавате.

Коркорън видя сивият вълк да му се озъбва в нещо като усмивка.

— Видях няколко от неговите другарчета на онова място, където си убил чудовището — каза Коркорън.

— Не аз убих чудовището — каза Буун. — Бизонът го уби. А после аз застрелях бизона.

Коркорън поклати глава.

— Изглежда, че съм пропуснал доста.

— Ние също не сме съвсем наясно какво става — каза Инид. — Все още се опитваме да си изясним обстоятелствата.

— Нека седнем на тази маса — предложи Буун. — Ако се вярва на шума, който идва от куба, явно роботът, който държи това ресторантче, приготвя храната.

Докато се разполагаха, Коня изскочи от мъгливата карта и се насочи към тях.

— Картата — каза той — се прибира обратно в сандъка без моя помощ. Което си е късмет, защото ако аз се бях опитал да го направя, със сигурност щях да оплескам всичко. Между другото кой, ако смея да запитам, е този човек, който се присъедини към нас?

Буун се обърна към Коркорън:

— Запознай се с нашия приятел Коня.

Коня пое инициативата:

— Радвам се да се запозная с вас, сър.

— Казвам се Джей Коркорън — каза Коркорън. — Стар приятел съм на Буун.

— Добре — каза Коня, — всички сме заедно на сигурно място. Ще кажа още, че съм приятно изненадан, че към нас се присъединява и този приятел на Буун. А тук е и вълкът. И Шапката също.

Шапката седеше на масата и вече нямаше отпуснат вид. Лицето му, ако имаше такова, бе покрито от голямата шапка.

Като го погледна по-внимателно, Буун видя, че тук-там конците бяха разнищени, явно от играта на вълка.

Роботът се приближи към масата с таблата върху главата си.

— Нямам какво да ви предложа — каза той, — освен свински пържоли и кисело зеле. Надявам се, че това ще ви стигне. За животното донесох чиния с месо без зеле. Реших, че зелето няма да му хареса.

— Той яде храни главно от животински произход — каза Буун. — Сигурен съм, че си прав относно зелето.

Инид, която бе седнала до Буун, го побутна с ръка.

— Обичаш ли кисело зеле? — попита тя.

— Ям го — отговори той. — Напоследък се научих да ям почти всичко.