Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

— Хорас много обичаше пържола със зеле — каза Инид. — Когато имаше нещо такова за ядене, той се омазваше до веждите.

Коркорън смени темата:

— Може ли някой да ми каже къде сме? Какво е това място?

— Шапката каза, че това е Магистралата на Вечността — отвърна Буун.

— Сигурно се е шегувал.

— Не мисля така. Той като че ли знае това. Вярвам му.

— Ти отново ли премина отвъд, за да стигнеш дотук?

— Да. Подсъзнанието ми ме накара да го направя, като създаде един ужасяващ сън. Вълкът дойде с мен. А какво се случи с теб? Ти не си преминал отвъд.

— Не, аз изкачих едно дърво — огромно дърво, около което се виеше стълба. Не съм съвсем сигурен какво се случи след това.

— Това е нелепо — каза Буун.

— Не по-нелепо от твоето преминаване отвъд.

За момент продължиха да се хранят в тишина и най-сетне избутаха празните си чинии настрана. Вълкът отдавна беше изял всичко и сега лежеше в краката на Буун.

Инид се обърна към Коркорън.

— Дейвид скоро ли ще дойде? Вие бяхте заедно с едната Машина, нали?

Коркорън неловко се размърда.

— Имам лоши новини, мис Инид. Дейвид е мъртъв. Съжалявам. Аз… много съжалявам.

За момент тя остана вцепенена, неспособна да промълви нищо. Разтрепери се, а после се опита да се овладее.

— Кажете ми какво стана.

— Хенри ни откри. Беше проследил вас с Буун, но вие в един момент бяхте изчезнали. Ние тримата се върнахме в праисторическия период с надеждата, че…

— Но как…?

— Саблезъб — каза Коркорън. — Дейвид стреля по него с пушката си и го уби, но момент преди смъртта си саблезъбът го сграбчи.

— Дейвид е бил убит от саблезъб?

Коркорън смутено кимна.

— Той никога не би стрелял — каза тя. — Той ходеше на лов с празна пушка. Изваждаше патроните.

— Аз го бях накарал да я зареди — каза Коркорън. — Когато саблезъбът се приближи, Дейвид се опита да защити и двама ни. Ако не беше направил това, огромната котка щеше да ни убие.

— С него ли бяхте когато умря?

— За момент. Когато го приближих, беше почти мъртъв.

— Каза ли нещо?

Коркорън поклати глава.

— Нямаше време. Погребах го по възможно най-добрия начин. Оградих гроба му с камъни. Казах няколко думи над него. Не съм сигурен дали бяха най-правилните. Не ме бива в това.

— А Хенри?

— Хенри беше заминал, преди това да се случи. Беше тръгнал да проследява третата Машина.

Инид стана. После каза на Буун:

— Ще се поразходиш ли с мен?

— Разбира се — отвърна Буун. — Както желаеш.

Те тръгнаха, Инид се бе облегнала на рамото на Буун. Вълкът ги следеше на разстояние.

Когато се бяха отдалечили толкова, че не можеха да чуват, Коня се обърна към Коркорън:

— Имам чувството, че не им каза цялата истина. Като че ли промени фактите.

— Разбира се, че ги промених. Какво би направил ти на мое място? Спях, когато саблезъбът уби Дейвид. И го взе, за да се нахрани. Би ли казал това на сестра му?

— Не бих. Имаш чувствителна душа.

— Просто съм един глупав страхливец — каза Коркорън.

В това време на пътя Инид каза на Буун:

— Не бих искала да се разплача. Дейвид не би искал да се задушавам в сълзи.

— Поплачи си — каза Буун. — Понякога сълзите помагат. Аз самият се чувствам така сякаш плача. Харесвах Дейвид. През краткото време, докато бяхме заедно, го харесах.

— Той беше единственият, когото обичах в семейството — каза Инид. — Можехме да разговаряме помежду си, а имахме и свои си шегички. Дейвид изглеждаше нехранимайко, но не беше глупав. Умееше да се оправя с Машините и пътуваше насам-натам, за да ни доставя разни неща. Донасяше книги и оръжия за Тимъти, ликьор за Хорас и разни други неща за Ема. Никога не съм го молила да донесе нещо и за мен, но той винаги ми носеше подаръци — бижута, книги с поезия, парфюми.

— И сега той е мъртъв. Погребан в праисторическото минало. И освен това е стрелял с пушка. Никога не съм си помислял, че може да го направи. Беше толкова цивилизован, такъв джентълмен. Но когато е било въпрос на живот и смърт, го е направил.

— Сега ще се разплача. Не би трябвало и не искам, но ще го направя. Моля ти се, Том, прегърни ме, докато плача.

Тя плака известно време. После плачът затихна. Тя вдигна мокрото си от сълзи лице, а Буун нежно я целуна.

— Хайде да се връщаме — каза тя.

Когато се върнаха на масата, завариха Коркорън и Коня да си говорят.

— Обсъждахме следващите ходове — каза Коркорън. — Какво ще правим по-нататък? Не чух от никого идея за това.

— Тръгването е лесно — увери ги Коня, — защото мрежата може да ни отведе навсякъде, където пожелаем.