Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

Обърна се към вълка:

— Какво мислиш за това? Какво имаш да кажеш?

Вълкът не отговори.

— Буун — извика някакъв глас. — Буун, тук ли си? Къде си?

— Инид! — извика Буун.

И това наистина беше тя и тичаше надолу по хълма, който всъщност не беше подходящ за тичане.

Буун се втурна по хълма срещу нея. Тя се спъна и той се протегна да я хване. Но докато се протягаше, той самият се спъна и се затъркаля надолу. Ноздрите му се напълниха с пръст.

Двамата се претърколиха долу до мястото, където стоеше вълкът. Само на няколко стъпки един от друг, те седяха и се смееха със смях, който признаваше, че ситуацията бе глупава. Буун се опита да приглади назад кичур коса, който бе покрил нейното лице. Изцапаната му с пръст ръка остави кален белег върху лицето й.

— Какво стана? — попита тя. — Какво ни доведе тук? Ти да не би да премина отвъд за пореден път?

Той поклати глава.

— Не съм преминавал отвъд. Нямаше заплаха. Нямаше нищо, което да ме принуди.

— Тогава какво?

— Не знам — отвърна той.

Приближи се по-близо и протегна ръка.

— Носът ти е изцапан. Дай да го избърша.

— А другите?

— Предполагам, че са там, където ги оставихме.

— Буун, страхувам се. Имаш ли представа къде сме?

— Нямам — каза той. — Аз също съм изплашен като теб.

Двамата седяха един до друг и гледаха надолу из дивата, брулена от вятъра клисура. Вълкът бе пред тях.

Беззвучният глас на Хората-Дъги им заговори. Идваше от никъде и звънтеше в умовете им. В гласа нямаше нито заплаха, нито успокоение. Това беше един равен, мъртъв глас.

Чуйте ни внимателно. Нека поговорим за Вселената.

— Аз не бих могъл да говоря за вселената — каза Буун. — Не я познавам.

Един от вас , каза гласът, си е мислил за нея.

— Не съм си мислила за нея — каза Инид. — Но по едно време все пак размишлявах. Чудех се каква е целта й.

Тогава внимавайте , каза гласът. Слушайте внимателно.

И внезапно ги прониза поток от мисли. Това беше непреодолима сила, поток от получути думи и беззвучни мисли, изпълнени с информация.

Буун почувства как краката му се подгъват, сякаш стоеше срещу невероятно силен вятър, който блъскаше по тялото и ума му.

— О, Господи! — прошепна той и се свлече на земята.

Сякаш през воал видя Инид, която седеше само на няколко стъпки настрани, и се опита да пропълзи към нея, стремейки се към малко топлина и съпричастност. Като че ги бе загубил в тази информационна буря, която го бе понесла и завъртяла.

После бурята спря и той се намираше проснат на земята в прахта. Вълкът бе малко встрани на хълма и виеше.

Буун пропълзя към Инид и се изправи в седнало положение. Тя бе застанала, сякаш не усещаше, че той е тук и въобще не знаеше къде е тя самата. Той се протегна и я притисна в обятията си. Тя се сгуши и той я прегърна още по-здраво.

— Какво се случи? — попита той. — Помниш ли нещо от това, което ни казаха?

— Не, не помня — промълви тя. — Чувствам, че всичко това е натъпкано в мен, но не знам нищо за него. Мозъкът ми ще се пръсне…

Някакъв друг глас им извика — груб, висок глас — глас, който можеше да бъде чут и използваше истински думи.

Буун се изправи. Нещо се люлееше над тях във въздуха и той видя, че е мрежата. Коня стоеше върху нея и приличаше на пиян моряк, който се разхожда по палубата на кораб по време на буря.

— Тръгвайте! — извика Коня. — Качвайте се на мрежата! Напускаме това място веднага щом се качите.

Мрежата се полюшна по-надолу и Буун повдигна тялото на Инид върху нея. Вълкът вече бе горе. Коня се доближи до ръба и протегна ръка надолу.

— Хайде, качвай се — каза той, сграбчи протегнатата ръка на Буун и го издърпа.

Коркорън стоеше в отдалечения край на мрежата, леко снишен, за да се закрепи. Роботът се жалваше.

— Цялата ми екипировка изчезна! — проплака той. — Цялата остана там. Сега как ще ви храня?

— Трябваше да заминем бързо — избоботи Коня. — Онзи рехав фалшив кристал се разпадаше под краката ни.

— Как разбра къде да ни откриеш? — попита Инид.

— Този телевизор, който ти открадна от розово-лилавия свят — обясни Коня. — Лежеше на мрежата с екрана нагоре. Погледнах го, а в същото време се чудех къде може да сте, и тогава ви видях на екрана. Щом ви видях, мрежата вече знаеше къде сте и дойдохме да ви вземем.

— Накъде отиваме? — извика Коркорън.

— Където трябваше да отидем първоначално — каза Коня, — ако не бяхме слушали Шапката. Отиваме при тази звезда, която на картата беше отбелязана с хикс.