Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

— Аз самата — намеси се Инид — не виждам никаква необходимост да се излиза извън имението. Това местенце е просто чудесно! Не виждам големи разлики с Хопкинс Ейкър, с изключение само на планините.

— Права си — съгласи се Коркорън. — Това е най-приятното място, което някога съм виждал. И много ми напомня за Хопкинс Ейкър. Разбира се, аз и Буун прекарахме съвсем малко време там, но…

— Не мога да проумея откъде разбра, че белязаната с хикс звезда сочи именно това място? — обърна се Буун към Коня.

— Казах ти вече — измърмори Коня. — Хиксът ме накара да реша, че това е някакво специално място. Затова и се насочих насам.

— Но нали ти бе този, който каза, че хиксът може и да означава предупреждение? — каза Коркорън.

— Можеше и да е така — съгласи се Коня, — но понякога обичам да рискувам.

— Лично аз — каза Тимъти — се радвам, че си рискувал. Сред всички тези извънземни, колкото и да са внимателни, ми беше скучно. Сега семейството, или по-скоро това, което е останало от него, е заедно.

— Имате ли някаква вест от Хенри? — попита Инид.

— Не. Никаква. Хенри никога не е казвал къде отива. Както някои от нас биха казали, той си е един призрак. Винаги се промъква и изплъзва.

— Отново голямата ти уста — каза Ема. — Ти никога не си харесвал Хенри. Винаги си говорил ужасни неща за него. Време е да се промениш. Той може и да е мъртъв.

— Хенри мъртъв? — изсмя се Хорас. — Той никога няма да умре. Няма какво да му се случи.

— Последния път, когато го видях — обади се Коркорън, — той ми каза, че тръгва да търси тези от вас, които бяха с Машината на Мартин.

— Е, все пак не успя да ни намери — язвително процеди Хорас. — Сигурно нещо друго го е заинтересувало.

Те седяха в салона и си почиваха след един превъзходен обяд. От трапезарията се носеше приглушеното топуркане на прислугата, която разчистваше порцелановите съдове и сребърните прибори.

— Ако някой иска още едно питие, да заповяда — посочи Тимъти към бара.

Единствен Хорас се изправи, замъкна се до бара и си наля втора чаша коняк.

— Струва ми се, че си доволен от това място — обърна се Коркорън към Тимъти.

— Да, доста доволен съм. Къщата и земите наоколо ми носят хубави спомени. А и отново имам работа. Защо не останеш при нас? Убеден съм, че Центърът ще ти намери някакво място без никакви проблеми.

Коркорън поклати глава.

— Моят дом е в двайсети век. Там е моята работа и изгарям от нетърпение да се върна отново към нея.

— Значи вече си решил — каза Буун.

— Коня се съгласи да ме закара. Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Не. Мисля, че ще остана тук.

— А ти? — обърна се Инид към Коня. — Ще се върнеш ли при нас?

— Може би ще ви посещавам от време на време, ако нямате нищо против. Но има още много неща за разглеждане, милиони светлинни години за пътуване и много местенца за откриване.

— Би ли ми отговорил на един въпрос, преди да тръгнеш?

— Разбира се.

— Какво всъщност се случи с Мартин? Ти каза, че е паднал от мрежата. Но аз мисля, че си го бутнал.

— Дори не съм го докосвал — възрази Коня. — Само казах на мрежата.

— Каза на мрежата да го хвърли, така ли?

— В устата ти звучи толкова безсърдечно!

— Ами това си е безсърдечна постъпка, нали така? Ти си го зарязал насред пространството.

— Не. Казах на мрежата да го остави в друго време на друго място. На Земята, в двайсет и трети век.

— Защо именно там?

— Не му желаех злото. Просто исках да се отърва от него и да го пратя на място, което да не може да напусне и където няма да може да причинява неприятности. Няма да разполага с Машина, така че ще трябва да остане там, където е попаднал.

— Нещо все още ме озадачава — намеси се Коркорън. — Кой, по дяволите, беше Мартин? Останах с впечатлението, че е донякъде свързан с Хопкинс Ейкър и с другите като вас — от Плейстоцена и Атина. Нещо като преден пост. Но когато научи, че някой разпитва за едно несъществуващо място — Хопкинс Ейкър, той изчезна яко дим. Следващия път, когато го видяхме, работеше за Неограничените и ги разкарваше насам-натам с една открадната Машина на времето.

— Не открадната — възрази Коня. — Той каза, че е платил за нея.

— Все пак е била открадната от Инид — каза Буун. — Може би не от Мартин, но все пак от някого.

— Доколкото си спомням — заяде се Хорас, — именно ти, Коркорън, му беше казал, че някой разпитва за Хопкинс Ейкър.

— Той ме беше наел — отвърна Коркорън. — Просто работех за него. Плащаше ми богато за работата ми. Чудя се откъде ли е взимал парите? Не от вас, със сигурност. Впечатлението ми е, че не разполагате с пари, подобни на онези.