Клифърд Саймък: Магистрала на вечността

— А Хората-Дъги? — попита Коркорън. — Ти каза, че Центърът никога не е чувал за тях, преди ние да ги споменем.

— Нямахме никаква представа — призна Тимъти. — Смятам, че сега може да се положат известни усилия за контакт с тях, но може да се окаже твърде трудно.

— Възможно е да стане точно така. Шапката каза, че те са най-старата разумна раса във вселената.

Буун се надигна от стола.

— Ще ме извините, но трябва да изляза и да видя дали вълкът не върши някакви поразии. От време на време трябва да бъде наглеждан.

Изчака за момент, но никой от останалите не изяви желание да го придружи. Останаха по местата си.

Щом излезе, той веднага видя Инид, седнала на един от столовете, разположени в средата на подобния на градина хълм, който се простираше пред къщата.

Когато стигна до стола, той се наведе и я целуна. Тя протегна ръце и го задържа. Той я целуна отново — една много по-дълга целувка.

— Чаках те — прошепна тя. — Защо се забави толкова?

— Заприказвахме се.

— В компанията на Тимъти човек винаги се заприказва.

— Симпатичен ми е — каза Буун. — Лесно е да го харесаш.

— Вземи си стол и седни до мен. Имаме много да си говорим.

Доста надолу по склона, малко над пътя, който минаваше покрай имението, вълкът галопираше насам-натам и изследваше храстите.

— Том — започна Инид, — какво си спомняш от това, което Хората-Дъги ни внушиха насила?

— Твърде малко. Отделни парчета. Те го вложиха в нас като несмилаема маса, но сега почва да се прояснява.

— Дадоха ни куп знания, които се нуждаят от известно време, за да бъдат абсорбирани. Не сме разговаряли за това, но може би сега му е времето.

Буун кимна:

— Може би. Аз все още не разбирам защо избраха точно нас.

— Трябва да са доловили, че аз дълги години размишлявах върху значимостта на вселената. А ти, предполагам, си бил избран като опитен събирач на информация. Какво точно си спомняш?

— Не много все още. Това, което най-ясно си спомням, е че са необходими за появата на живот във вселената някои определени и много специфични условия. По-голямата част от физиката и химията ми се губят, но се сещам нещо свързано със съществуването на неустойчивите звезди. Добавени към устойчиви звезди, те трябва да се превърнат в свръхнови, за да разпръснат по-тежките елементи, които правят живота възможен.

Инид сбърчи чело.

— И аз помня нещо от това. Но главата ме заболява само като си помисля за него. Те като че ли искаха да ни кажат, че вселената е фабрика, създаваща живот, от който — поне от някои негови форми — трябва да възникне интелектът. Те приемаха вселената като машина за производство на живот и съзнание. Без интелект вселената би загубила предназначението си.

— Говориха и за произхода на вселената — но не като теория, а сякаш бяха убедени. Но това надхвърля разбирането ми, макар дори и в моето време астрофизиците да изследваха нещата до част от микросекунда след възникването на вселената. Инид, в твоето време тази частица от микросекундата беше ли изследвана?

— Не знам. Нали помниш, Том, че ние бяхме отцепници от своята цивилизация. Хората-Дъги говореха за по-висш стадий на интелект, за някакви инстинкти, които не се базират на логиката. Те го разказваха така, сякаш вече го бяха постигнали. Може би ние никога няма да разберем всичко, което са ни казали.

— Възможно е. Но мисля, че по-голямата част ще ни стане ясна с течение на времето. Трябва да чакаме.

И може би, помисли си той, все пак няма да разберат напълно. Дори Хората-Дъги вероятно не бяха способни да постигнат пълното разбиране на живота и вселената. Но той знаеше, че те още търсят. Както и тук, в Галактическия Център. Както и другаде, по други начини. Отговорите все още бяха неясни. Ала стремежът да бъдат разкрити съществуваше. И докато той съществуваше, с него бе и надеждата, че загадката на смисъла на вселената евентуално ще бъде разрешена.

Седяха мълчаливо един до друг и се държаха за ръце. Топлината на слънцето ги обливаше и те можеха да доловят аромата на цветята, разцъфнали в пръснатите наоколо лехи. Подредеността на поляната създаваше чувство на доволство.

— Коркорън и Коня скоро ще ни напуснат — каза Инид. — Ще ми е неприятно да ги гледам как си тръгват. Тимъти ми каза, че Центърът би могъл да ги използва, а и на него самия ще му липсват. Помислих си, че и ти също можеш да заминеш, независимо, че каза, че ще останеш. Но днес ти обеща на Центъра, че ще се обучаваш тук.

— Това беше само повод, за да остана. Трябваше да намеря някакъв повод, а не можех да им кажа, че оставам, защото има една жена, която намерих и която обичам.