Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

През целия ден по магистралата бе срещнал само три коли. Една от тях се движеше със слънчева енергия, но беше по-нов модел и в по-добро състояние от неговата. Другите две бяха с двигатели с вътрешно горене. От сладникавата миризма на изгорелите им газове заключи, че вероятно използват алкохол като гориво.

Сега, встрани от пътя, в дъното на дерето, той изтощен слезе от единствената, при това — сгъваема, седалка в автомобила. Дори и по по-гладката повърхност на старата магистрала, пътуването с разнебитената кола беше тежко и мъчително. Струваше му се, че всеки мускул го боли от друсането.

Отдалечи се на няколко крачки от колата и се протегна. В дерето беше тихо. Нямаше вятър, не се чуваше и жужене на насекоми. Високо в бледо-синьото небе се рееше самотна птица, която може би беше орел, но по-скоро приличаше на мишелов. Склоновете на дола се спускаха от двете страни — промити и разядени от ерозията, напукани по повърхността от безмилостния пек. Тук-там от пръстта се подаваха малки камъни. Купчини от паднали камъни лежаха на дъното на дерето.

На известно разстояние от мястото, където бе застанал, дерето рязко извиваше в друга посока. Той тръгна натам, но се спря втренчен в склона отляво. От него се подаваха стара бяла кост и лъскав, блестящ дървен рог. Изровен от ерозията, от повърхността се беше показал отдавна погребан череп.

Беше волски череп, но твърде масивен, за да е принадлежал някога дори и на най-голямото домашно животно.

Сигурно беше бизон, но бизон от Дивия Запад. Това, което виждам, каза си той, е праисторически бизон, едно от онези чудовищни животни, които първите хора в Америка са преследвали. Като погледна по-надолу от черепа, Мартин видя да се белеят и други парчета кости. Преди колко ли години, почуди се той, този погребан звяр е пасял прерийна трева? Тогава е било прерия, а сега пустиня. Отговори си сам — двайсет хиляди години, а може би и повече. Вероятно преди време подобна находка би осигурила някакво възнаграждение. Но ако светът в момента бе такъв, какъвто Мартин мислеше че е, то никаква награда нямаше да има.

В продължение на няколко фута в дерето се издигаше малка скална издатина, която бе успяла да устои на течащата някога вода. Когато я заобиколи, за миг пред очите му припламна отразена слънчева светлина. Той озадачен спря. Искрицата бе дошла откъм нещо вградено в стената. Сега бе изчезнала, но вграденият предмет още блестеше.

Мартин бавно се приближи и застана срещу сияещия предмет. Това беше сфера, която бе толкова гладка, че наподобяваше тези, които навремето са използвали гадателите. Имаше големината на баскетболна топка. Повърхността й беше толкова гладка и отразяваща, че той видя отражението си в нея. Сякаш се беше погледнал в криво огледало.

Вдигна ръце да измъкне предмета от пръстта и той му заговори.

Любезни господине , каза нещото, вземете ме и ме подръжте в ръцете си. Обградете ме с топлината на човешкото същество, дайте ми любящата си милост. Толкова дълго бях сам!

Мартин застина. Ръцете му все още бяха протегнати, но без никакво движение. Зъбите му изтракаха от внезапен страх. Нещо му бе проговорило направо в мозъка — той беше уверен, че не беше чул звук от изречени на глас думи. Това беше същият начин на говорене, който използваше и онзи куклоподобен глупак, Шапката.

Освободете ме , молеше гласът. Измъкнете ме и ме задръжте. Ще ви бъда приятел и верен слуга. Не ви моля за нищо повече от това да ме задържите при себе си. Няма да понеса мъката от вашето заминаване.

Мартин се опита да каже нещо, но от гърлото му излезе само хъркане.

Не се бойте от мен , каза гласът. В състоянието, в което съм, нямам сила да ви навредя, а дори да имах, не бих си го и помислил. Чаках толкова дълго, цяла вечност. Моля ви, любезни господине, смилете се над мен. Вие сте последната ми и единствена надежда. Няма да имам друг шанс. Не мога да издържа вечността сам.

Най-после Мартин проговори. Думите му бяха задавени и забързани, сякаш се боеше, че няма да може да ги изрече.

— Какво си ти? Наистина ли разговаряш с мен?

Наистина разговарям с вас , каза сферата. Аз ви чувам в ума си и ви говоря с ума си. Изречените от вас думи не означават нищо за мен. Аз не чувам звуци. Преди време имах слух, но отдавна вече не е така.

— Но какво си ти?

Това е дълга история. Накратко, аз съм древен предмет от загадъчна раса, за която сега няма данни.

Проклетото нещо лъже, помисли си Мартин.