Клифърд Саймък: Магистрала на вечността

Сферата запротестира:

Не ви лъжа! Защо да ви лъжа — вас, моят спасител?

— Не съм казал, че лъжеш. Не съм казал нищо.

Помислихте си го. И аз сметнах, че ми говорите.

— Боже мой! — възкликна Мартин. — Ти ми четеш мислите! Можеш ли да четеш мислите на всеки?

По този начин общувам , отвърна сферата. Да, аз мога да чета мислите на всяко разумно същество, което е достатъчно близо.

— Добре, добре.

Той пристъпи и измъкна сферата. Зад нея остана кръгъл отпечатък. Беше масивна и създаваше впечатление за компактност, но не беше тежка. Подържа я за миг, после внимателно я постави на земята и клекна до нея.

Любезни господине, това означава ли, че ще ме задържите?

— Да, мисля, че ще те задържа.

Никога няма да съжалявате за това , каза сферата. Аз ще бъда най-добрият приятел, когото някога сте имали. Ще бъда ваш…

— Нека не говорим за това сега — прекъсна я Мартин. — Ще говорим по-късно.

Той я вдигна и се запъти към колата.

Къде отиваме, господине?

— Нося те към моята кола. Ще те оставя там. После ще свърша някои неща. По-късно ще се върна.

Ще се върнете ли? Скъпи приятелю, наистина ще се върнете, нали?

— Имаш думата ми — каза Мартин.

Постави сферата в колата и тръгна обратно по дерето, като доста задмина мястото, където бе намерил кълбото.

Тук е достатъчно далеч, каза си той. От такова разстояние няма да може да ми чете мислите. Или поне се надяваше да е така. Беше му хрумнала една идея и искаше да я обмисли насаме.

Това е нещо ново, помисли си той. Сигурно можеше да бъде от полза. Може би това, ако бъдеше използвано разумно, щеше да е ключът към по-добър живот в това забравено от Бога място. Умът му работеше трескаво. Разглеждаше идеята от всички страни. Сферата даваше много възможности и той трябваше да ги обмисли внимателно.

В този безумен свят все трябваше да има нещо, което човек би могъл да предложи, нещо, което да се окаже важно. На хората богатства не им бяха нужни, тъй като тук нямаше богатства за даване. Надеждата за богатства щеше да е напразна и всеки щеше да го разбере. Но самата надежда — истинската, чиста надежда — това бе нещо друго. Ако имаше начин да им се предложи надежда, те биха я купили. Щяха да се трупат в хиляди тълпи само при полъха на надеждата. Но това трябваше да е нещо повече от празна надежда. Трябваше да е нещо, което да разбуди истинска вяра.

Той се замисли за вярата и за трудността това да се постигне. Ходеше напред-назад, мислеше за надеждата и вярата и за това какво би могъл да спечели от разпалването на една изпълнена с надежда вяра. Може би малко по-лесен начин на живот, но не и пари. Можеше да спечели обществено положение и власт. А притежавайки положение и власт, един способен човек би могъл да направи много.

Умът му се бореше с идеята, която бе доловил, а също и със загадката на древния предмет, макар и още да не бе повярвал изцяло, че тази сфера е дело на древна раса.

Малко религия би свършила работа. За Бога, точно това беше — религия! Един нов месия и едно древно произведение на изкуството, действащи в свещена и тайнствена атмосфера.

Приклекна и се задълбочи в новото си хрумване. Трябва да започна постепенно, каза си той. Без големи изхвърляния, без шумни сборища. Тихо и скромно трябва да остави акцията да се разраства заедно със слуховете и мълвата за нея.

За да успее, трябва да казва на хората това, което те искат да чуят. Постепенно трябва да открие желанията им и после да им обещае мечтите им.

Оставаше още един въпрос — какво всъщност беше сферата? Едва ли, както сама му бе казала, беше предмет, изработен от древна раса. Въпреки че, вярно или не, тази идея можеше да се добави към неговото хрумване по съвършен начин. Замисли се за всички възможности, които можеха да му разкрият какво е сферата, но ги отхвърли една по една. Само си губя времето, каза си той. Точно в момента не му беше необходимо да знае какво е сферата. Можеше да я използва и без да знае какъв е произходът й.

Върна се отново към плана си и го премисли изцяло. Търсеше факти, които биха могли да доведат до разобличаването му. Нямаше такива. В края на краищата, хора, останали без никаква надежда и изведнъж получили я, надали щяха да преценяват обстоятелствата твърде внимателно. Щяха да са запленени и жадни да пият от обещаното спасение, дори щяха да искат още. Схемата е съвсем ясна, каза си той, стига само да се изработи правилно. Имаше нужда от още обмисляне и планиране, но той щеше да се оправи. Щеше да премисли отново всяка малка подробност, преди да се впусне в начинанието. Това беше сигурен и осъществим план, а пък именно той беше човекът, който можеше да го реализира.