Клифърд Саймък: Магистрала на вечността

— Никога не си ми казвал това преди. Аз разбрах, че те обичам още когато ме държеше в прегръдките си, а аз плачех за Дейвид. Нуждаех се от сила и ти ми даде сила и разбиране.

— Не можех да ти го кажа преди — каза Буун. — Бива ме в обикновените думи, но другите изречения идват трудно.

Долу, в подножието, имаше някакво раздвижване.

Буун скочи на крака и викна:

— Вълка!

— Хванал е нещо — каза Инид. — Или го преследва.

Вълкът се подаде от един храсталак. Подхвърли нещо във въздуха и го улови с уста. После се приближи към тях с лек тръс. Уловеното нещо беше Шапката.

Вълкът пусна Шапката пред тях и подскочи от радост.

— Открил е старата си играчка — каза Инид. — Намерил е отново куклата си.

Шапката се съживи и седна.

Вие нищо не разбирате , каза той. После отново припадна.

Вълкът грабна отпуснатата кукла и спокойно пое нагоре по поляната.

Мартин отклони потрошения си автомобил от пътя и се насочи надолу по склона на едно дере. Батерията отново се беше изтощила и щяха да са необходими няколко часа, за да я зареди от соларния прозорец и да подкара колата отново. Когато спря в дерето, той със задоволство отбеляза, че автомобилът е доста добре скрит от пътя. В тази нещастна страна имаше много малко движение. Но най-добре беше да прикрие колата си. Дори и толкова разбита, тя все още съдържаше елементи, които можеха да привлекат крадци.

Мизерен свят, помисли си той. Без пари, без идеали, без закони. Всеки сам налагаше правото си, ако имаше мускулите да го приложи.

Ако преценката му беше вярна, имаше световна икономическа криза. Не беше сигурен в това, тъй като не разполагаше с нужната информация, а изглежда нямаше и кой да му я даде. Бяха му казали, че все още има радио, макар и в изсушеното от слънцето мижаво селце, до което се беше приземил, никой да не разполагаше с радиоприемник. Какво оставаше за телевизия, ако въобще все още съществуваше такова нещо като телевизия…

Като ги беше попитал за вестници, жителите на селцето го бяха изгледали неразбиращо. Те никога не бяха чували за вестници.

Когато се беше появил преди няколко седмици, спускащ се по пътечката към селото, хората бяха побягнали, бяха се скупчили на групички и го наблюдаваха, сякаш бе някакво диво животно, изскочило от бърлогата си сред далечните възвишения. След известно време един възрастен човек, който изглежда беше нещо като старейшина, го приближи и заговори на език, който въпреки непознатите интонации и думи, се разбираше. След като чу това, което му обясни Мартин, онзи явно не му повярва, допря пръст до слепоочието си и го завъртя, като искаше да каже, че Мартин не е наред.

Дадоха му храна и подслон от добро сърце. През следващите дни научи, че е на Земята в двайсет и трети век, макар че никой не знаеше точната година. Като чу това, той изруга наум онзи изрод Коня, тъй като беше убеден, че именно Коня го е бутнал от мрежата.

Няколко седмици се справяше с всичко, без да е сигурен доколко. В онова селце беше учудващо лесно да загубиш представа за почти всичко. Помагаше в прекопаването на царевицата, което не му се нравеше особено, и в носенето на вода, която трябваше да взима от малко, полупресъхнало поточе, течащо на около половин миля от селото. Научи се да поставя примки за зайци и се опита да се научи да стреля с лък, но без особен успех.

От разговорите със селяните научи за някаква пътека, която била малко по-добра от просеката, по която бе стигнал в селото. Намирала се на север и вероятно излизала на по-широк път, водещ от изток на запад. По него човек можел да стигне до градове. Мартин подозираше, че става дума всъщност за големи села, но все пак щяха да са с повече хора и по-годни за живеене. От подмятанията за слабата заетост на населението, за отмирането на търговията и за изчезването на парите, Мартин беше заключил, че се намира по време на дълбока световна икономическа криза.

Случайно под един навес беше открил разбита кола със слънчеви батерии. Като я разгледа, установи, че тя все още може да се движи. Намери собственика й и разбра, че явно колата няма да му е необходима. Човекът нямаше намерение да пътува никъде, а и не знаеше как да я управлява. След дълъг пазарлък, Мартин я получи срещу ръчния си часовник, който всъщност беше толкова необходим на човечеца, колкото и колата — часът въобще не интересуваше хората от селцето.

И така, сега той се намираше в дерето и чакаше батериите на разбитата машина да се презаредят. Вчера беше стигнал до по-широкия път, за който му бяха разказали, и разпозна в него останките на една от големите трансконтинентални магистрали, пресичащи страната от бряг до бряг. Беше се насочил на запад, тъй като смяташе, че се е приземил някъде из американския югозапад. Следователно не беше много далеч от Тихоокеанската зона, където евентуално можеше да намери някои от по-големите градове сигурно вече твърде жалки, но по-добри от селцето, което беше напуснал.