Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

— Най-древният народ във вселената — повтори Буун и млъкна.

Защото ако те бяха най-древният народ, са имали шанса да еволюират до самия връх.

Главата му се завъртя, щом си помисли за това. Звучеше фантастично, но все пак не по-фантастично от това, което бяха постигнали хората на Земята за няколко милиона години. Бяха еволюирали от зверове до същества, чиито развити мозъци, с помощта на сръчните им ръце, им бяха позволили да поемат отговорността над своята планета, защитавайки се от животни, които ги нападали без никакво предупреждение.

Но Неограничените, помисли си той, о, Господи, ако Неограничените казваха истината за това, че дематериализацията води до безсмъртие, то техните предложения решаваха физическите въпроси. А ако Хората-Дъги не променяха сегашната си енергийна форма, все още можеха да загинат. Ако един ден вселената стигнеше до състояние, в което да няма разлики, и времето, пространството и енергията останеха в покой, Хората-Дъги щяха да загубят силата, която ги крепеше и щяха да загинат заедно с вселената.

А Шапката твърдеше, че именно те са тези, които единствени могат и трябва да съдят Неограничените!

Всъщност, помисли си Буун, възможно ли беше Неограничените, които предлагаха на други съвършената си система за оцеляване, да не можеха, поради неизвестни причини, да я изпробват върху самите себе си? Когато Неограничените стояха пред тях на Магистралата на Вечността, трепереха и молеха за милост и помощ.

Ето ги тук, все още треперещи. Бяха застанали в кръг, с лице един към друг, сякаш дрехите им бяха част от един и същ организъм.

Бяха започнали да пеят тъжна песен, която беше пропита със самота. Не беше като погребална песен, защото дори в погребалните песни се усещаше неподчинение. В песента на Неограничените нямаше нито покорство, нито надежда — това беше погребална песен за свършека на всичко.

Постоянството и еднаквостта на песента бяха нарушени от беззвучен глас, който каза:

Грехът ви е, че сте правили грешки. Вие, Неограничените, сте грешили от самолюбие. Няма съмнение, че вашата техника е от най-високо качество, но вие я използвахте твърде рано. Вие доведохте членовете на една раса до по-ниско ниво на интелект, отколкото те бяха предвидени да имат. Хората от планетата, наречена Земя, не бяха стигнали крайната фаза на своето развитие. Те просто почиваха. Ако им беше дадено времето, което вие не им дадохте, те щяха да достигнат до нови нива на интелект. Тъй като вие действахте ненавреме, ги превърнахте в низши жители на вселената. По тази причина сте осъдени и проклети. Ще бъдете върнати на вашата планета, за да разкажете на себеподобните си за тази присъда. Вашето и тяхното наказание е, че ще знаете и ще се самообвинявате за несправедливостта, която сте причинили.

Гласът изчезна. Неограничените вече не стояха скупчени в кръг. Бяха изчезнали.

Коркорън изпуфтя така, сякаш бе задържал дъха си дълго време.

— По дяволите — успя да каже той.

— Както и да е — каза Коня. — Свършихме с тях. Сега, след като те бяха осъдени, нека ние да се махаме оттук.

След като каза това, той се качи върху мрежата.

Седмина сме, каза си Буун — Инид, Коркорън, вълкът, Коня, роботът, Шапката и, най-накрая, самият той. Преди бяха единайсет, но Мартин беше изпаднал от мрежата, а сега и тримата Неограничени изчезнаха.

— Ставаме все по-малко — каза като че ли сам на себе си. — Кой ли е следващият, който ще ни напусне?

Не може да си тръгвате , каза Шапката. Има още.

— Шапка, писна ни вече — каза Коркорън. — Писна ни от теб и от твоите Хора-Дъги, писна ни от съдилища и стоене тук. Играхме по свирката ти по-дълго, отколкото трябваше.

Вълкът плахо се приближи. Буун клекна и го прегърна с една ръка. Инид се приближи до двамата и застана до тях. Тъкмо почваше да казва нещо, когато изчезна.

Буун също вече не се намираше в ослепителната белота на кристалния свят. Вълкът бе до него, а се намираха в дефиле срещу високи хълмове, които се издигаха под бледото синьо небе. Хълмовете бяха покрити от древни, широко разклонени дървета и огромни камъни, които приличаха на сиви голи черепи, показали се от наклонената повърхност. Силен вятър духаше в дефилето. Далеч напред Буун можеше да види, че слънцето се отразява от водната повърхност.

Изправи се и се огледа наоколо. Кристалният свят беше изчезнал. Нищо наоколо не напомняше за него. Буун и вълкът бяха съвсем сами на едно съвсем различно място.

Той си помисли, че вероятно отново бе преминал отвъд, макар за това да не бе имало причина. Не бе имало нито опасност, нито заплаха. Той не бе заплашен от нищо. Беше сигурен, че не бе направил нищо, за да доведе себе си и вълка на това място.