Джесика Кори - Произход

Най-сетне чичо Паоло пуска ръцете ми и спира, за да си поеме дъх, все още с усмивка с големината на резен диня като тези на рождения ми ден.

— Успяхме — повтаря той. — Живот, Пиа. Живот без смърт. Безсмъртие. Хиляди години човешка история, хиляди теории, опити, митове, мечти… но ние , ние го постигнахме. Измамихме смъртта, Пиа. Излъгах те, като ти казах, че няма богове. Но те съществуват , о, да, това сме ние. Ние сме богове, Пиа, ти и аз, и Рузвелт. Да, ха! Рузвелт, плъхът бог! Създадохме живот! И така станахме богове, сами се превърнахме в такива! — Той затваря очи за повече от минута, наслаждавайки се на успеха. После ги отваря и ми се усмихва. — Сега кажи какво искаше да ме питаш?

Поемам си дълбоко въздух и си спомням за признанието си. Не мога да си позволя да се разсейвам. Успехът на експеримента е допълнително доказателство, че Литъл Кейм е мястото, където трябва да бъда и трябва да насоча цялото си внимание върху проекта Имортис.

— Снощи след партито отидох в стаята си да… просто да остана сама. — Няма смисъл да вкарвам в неприятности и доктор Непохватка. — Както и да е, стоях и се взирах навън, когато видях…

— Паоло? — Гласът на майка ми е толкова тих, че едва го чувам.

— Да, Силвия, какво има?

— Рузвелт.

Обръщаме се едновременно към плъха.

Рузвелт лежи на една страна, а телцето му потръпва, докато се бори да си поеме въздух. Езикът му виси и е стряскащо розов на фона на тъмнокафявата му козина. Очите му са стъклени.

Чичо Паоло пребледнява. Той се втурва към масата за опити и поема плъха в ръце.

— Не. Не, не, не, не, не, не… Рузвелт! Рузвелт!

Безполезно е. Рузвелт продължава да диша тежко, прекалено бързо, прекалено неравно. Чичо Паоло го преобръща, задържа го изправен, отново го полага долу, но нищо не помага.

— Стига, Рузвелт! Стига, глупав, глупав плъх!

— Чичо Паоло! — Отивам при него и грабвам ръката му. — Спри да му крещиш! Той не е виновен!

— Махни се от мен, глупаво момиче! — Той ме отблъсва, за да се освободи от мен и се обръща отново към Рузвелт. Втренчвам се в чичо Паоло шокирана, объркана и заслепена от внезапния му гняв.

— Хайде, приятелче! — гука той към плъха. — Хайде, стари приятелю! Ти и аз преминахме през толкова много неща заедно… Върни се при нас, малък бог плъх. Върни се сега…

Дъхът на Рузвелт започва отново да се забавя, но не се връща към нормалния здрав ритъм. Продължава да се забавя, докато накрая е прекалено бавно. Скоро едва помръдва и очите му стават още по-стъклени.

Чичо Паоло с див поглед се обръща към майка ми.

— Направи нещо!

Тя отваря безмълвно уста и отстъпва назад.

— Аз… аз… — Тя се отдръпва и разперва безпомощно ръце. Чичо Паоло стоварва юмрук върху масата и спринцовките и стъклениците се раздрънчават. Ругае тихо под нос. Погледите ни се срещат. Смразявам се от това, което виждам в очите му. Никога преди не съм го виждала толкова ядосан, толкова… опасен . Дори по време на тестовете на Уикам. Смаяна, свеждам поглед и преглъщам трудно.

— Е, добре — казва той тихо. — Сега знаем.

Той оставя Рузвелт на масата, после избърсва ръце в престилката си. Лицето му е студено и сдържано. Майка ми пристъпва зад него със загрижени очи, насочени към чичо Паоло, не към плъха. И тримата стоим безмълвни, докато Рузвелт отслабва пред очите ни. Примигвам неспокойно към чичо Паоло, чудя се дали ще избухне отново. Много страшно е да го видя толкова разстроен. Паоло Алвес, когото познавам, е винаги хладен, винаги спокоен, винаги се владее.

— Достатъчно — казва най-после чичо Паоло. — Пиа, разчисти и замрази тялото. Ще го изследваме по-късно. Ще ми трябва помощта ти за документацията.

Нежно вземам Рузвелт. Той дори няма сила да размърда мустаци, както прави обикновено. Космите около носа и по лапите му са побелели. Това е странно. Не знаех, че елизиумът действа така на жертвите си.

Увивам го в бяла кърпа, но няма какво повече да направя. Той потръпва веднъж в ръцете ми и застива неподвижен.

Рузвелт, безсмъртният плъх, е мъртъв.

По някаква причина очаквах всички в Литъл Кейм да изпаднат в паника. Но това не се случва.

Из комплекса не се разнасят викове и ридания. Никой не си къса косата или дрехите в истерия. В края на краищата, Рузвелт е само един плъх.

Сядам на една от люлките при езерцето със златните рибки и се люлея със свити до брадичката колене. В момента съм най-тихият човек в Литъл Кейм. Но отвътре ми се иска да разкъсам дрехите си, да тичам из комплекса и да крещя.