Джесика Кори: Произход

Мъглявият ми ум се опитва да схване логиката на нещата. Пих, знам това. Но съм жива. Чувствам се добре. Само… само че ми тече кръв. Ами Рузвелт? Знам, че той умря…

Отговорът изгрява като слънчева светлина.

— Той беше стар … — прошепвам.

— Какво? — подплашва се Ейо. Може би решава, че все пак ще умра.

— Той беше стар, Ейо. Това е било. Беше стогодишен плъх и всичките тези години са му са се стоварили накуп… — Белите косми по муцунката и лапите му… разбира се! Защо чичо Паоло не се досети? Защо аз не се досетих? Рузвелт не умря от елизиума. Умря от старост.

Ами Калуакоа?

Продължаваме да вървим и стъпките ми стават все по-уверени. Но нещо продължава да не е съвсем логично, нещо не е наред. Почти усещам, че нещо ми липсва, като ръка или крак, но всичките ми крайници са непокътнати.

Отново се замислям за нощта около огъня, за дълбокия глас и напевите на Капукири. Легендата гласеше, че безсмъртните им защитници пиели от сълзите на Миуа и умирали, когато изживеели пълноценно живота си .

Точно като Рузвелт.

Всичко ми се прояснява, сякаш оглеждам истината през микроскоп и в момента настройвам обектива. Подозирам, че и преди съм гледала през него, но тогава не е бил фокусиран.

— Те са умирали от старост — казвам на Ейо удивена, докато приближаваме реката. — Когато са пиели, са преставали да бъдат безсмъртни и са приемали истинската си възраст, заради която и са умирали. Или може би не. Може би са пиели и са започвали да стареят от този ден нататък. Може би са живеели шейсет, осемдесет или повече години.

— Какво? — обърква се Ейо. — Не разбирам, Пиа. Ти… умираш ли?

— Да. Не. Всъщност, да. Умрях и не, не умирам. Всъщност, умирам. Ами, и двете. Кръг и линия… — Очите му са на път да изскочат от орбитите. Поклащам глава и мъглата се вдига. — Мисля, че безсмъртната Пиа умря. И остана… — Смъртната Пиа? Някой съвсем друг човек?

Най-после Ейо започва да схваща. Нежно загребва вода от реката и отмива кръвта, а после обвива пръстите ми със своите и ги гледа с широко отворени очи.

— Значи казваш… че сега си като мен?

— Така мисля — казвам смаяна. — Така мисля.

Той вдига ръцете ни и прокарва пръст по устните ми. Взира се в лицето ми сякаш ме вижда за първи път. Аз го гледам по същия начин и виждам как пред мен се разгръща едно бъдеще, което никога не съм си представяла за възможно.

От вечерта, в която Ейо ми показа за първи път реката, се усещам свързана с него като с невидима връв. Но по същия начин между нас винаги имаше пропаст, която никой мост не може да преодолее. Ейо беше смъртен, а аз — безсмъртна. Когато ме докосваше, прегръщаше, целуваше… усещах онази неизбежна разлика между нас като студено острие на нож. Дори когато успявах да я отхвърля и да се преструвам, че я няма, дори когато наелектризиращото чувство просто да съм с него удавяше всичко останало, рано или късно истината отново изплуваше. Колко пъти съм позволявала на факта, че е смъртен, да ме отдалечи от него?

Но сега всичко се промени. Сега, когато той ме докосва, не усещам нищо друго, освен Ейо — истински, цялостен, неизменен. Сега, когато се взирам в него, не виждам смърт… а вечност. За първи път в живота си гледам в нечии очи и осъзнавам, че не само аз разбирам какво се крие в тях… но и другият човек разбира какво се крие в моите.

Денят е прекрасен. Слънцето грее над реката и дърветата и превръща всичко в бяло злато. Най-после осъзнавам какво е странното нещо, което усещам в себе си. Сетивата ми са по-слаби. Не мога да виждам, чувам или подушвам нещата, както преди. Мускулите ми са бавни. За първи път в живота си се чувствам непохватна. Скарана с тялото си. Когато се мъча да се поровя в паметта си, тя е неясна и мъглива. Определени моменти се открояват и са все така детайлни, но ужасно много други неща ми се губят, като че ли са затворени зад матова преграда.

И все пак… светът е не по-малко светъл. Ветрецът, който гали лицето и косата ми, е точно толкова мек и прохладен, колкото е бил винаги. Песента на птиците в дърветата е все така сладка. Ароматът на дим и папая, идващ от Ейо, е точно толкова прекрасен, колкото и преди.

Малко по малко ми се изяснява кой е… феноменът, който прокарва мост между начина, по който виждах света вчера и начина, по който го виждам днес. Който компенсира загубената острота на сетивата ми и дори прави всичко наоколо по-светло.

Надеждата.

Вадя огърлицата от джоба си. Провесвам каменната птичка между нас, задържам я, а после я подавам на Ейо.