Джесика Кори: Произход

Стигаме до реката, където ни чакат останалите жители на Литъл Кейм — включително и баща ми. Той ме поглежда тъжно, но аз съм щастлива, че не е пострадал, задето ни помогна да избягаме.

— Не се връщаме в Литъл Кейм, нали? — питам.

— Какво? И да бъдем изядени от онези чудовища, които Уил създаде? Не мисля, мила моя. Не, ще разширим хоризонтите си. Може би Африка. Чух, че там има места, на които можеш да видиш повече небе, отколкото земя. Няма ли това да е приятна промяна?

Всички се качват в лодките и тръгваме надолу по реката. Ейо беше прав, тук навсякъде има скрити лодки, далеч от полезрението на самолети и хеликоптери. Литъл Кейм винаги е потаен. До самия си край. Чичо Тимоти се бори с двигателя на една от лодките и сипе проклятия, докато накрая двигателят запалва.

— Не държиш Ейо, нали? — питам.

— Разбира се, че не — разсмива се Паоло.

Ейо е в безопасност.

Отново мога да дишам. Ето за това мога да се хвана. Това ще ми даде надежда.

Но не много.

Всичко, което Паоло каза, е истина. С Литъл Кейм е свършено, да, но изследването продължава да е в главите им, а сълзите ми му дават бъдеще. Проектът Имортис не е прекратен, а е само в началото си. Което означава, че още много хора ще умрат. Вероятно не Ай’оа, но други хора.

Създадена съм, за да донеса живот на света. Живот в изобилие, преливащ живот, живот отвъд най-смелите мечти на човечеството.

Но в действителност нося смърт.

— Една липсва — случайно достигат до ушите ми нечии думи. Липсваща лодка. Леля Хариет. Трябва да е била тя. Няма кой друг да е. В безопасност е и аз се радвам за нея. Надявам се който и да й каже за Иви, да го направи внимателно и един ден тя да намери начин да си прости. Тя направи всичко по силите си за сестра си, но знам, може би по-добре от всеки друг, че вината винаги намира начин да се просмуче в сърцето ти.

Предпоследната лодка потегля с родителите ми на борда. Майка ми не ме поглежда и за миг, а баща ми ми маха с ръка и извиква, че ще се видим после, с което си спечелва свирепия поглед на Силвия. Останали сме само Тимоти, Харуто, Джейкъб, Паоло и аз. Тимоти пали двигателя и всички започват да се качват на борда. Очите ми са изпълнени със сълзи, както често се случва тези дни. Но не потичат. Може би пресъхват. Все още не съм плакала за чичо Антонио. Може би все още не вярвам, че е загинал. Но ако заплача, не искам да е пред Паоло. Не искам да му доставям това удоволствие, все още не.

Последните лъчи на слънцето докосват реката и сякаш подпалват медната й повърхност. Взирам се във вълничките край брега и чакам да ме отведат.

Потръпвам. Сърцето ми пропуска удар и издишам бавно и тихо.

Там до лодката плава един самотен елизиев цвят и бавно се поклаща във водата.

Сигурно течението го е отнесло към брега, докато останалите са отплавали надолу. Оглеждам се и не виждам други цветя. Само един самотен елизиум, едва забележим в сянката на лодката.

— Чичо Паоло — казвам, — трябва да седна за момент. Да… се сбогувам.

Той се намръщва и кимва разсеяно, без да ми обърне внимание. По-разтревожен е от неработещия двигател. Добре. Това е добре.

Сядам бавно на мъхестата скала до водата. Най-после знам какво трябва да направя.

Поемам си дълбоко дъх. И още веднъж. В дъждовната гора въздухът е влажен — имам чувството, че съм в басейна в Литъл Кейм. Сякаш самата джунгла диша и всеки неин дъх е с аромат на орхидеи.

Перфектен е този, който постъпва перфектно.

Загребвам цветето, целувам листата му, хладни и гладки като кадифе и точно тогава Паоло се обръща. Очите му се разширяват, той се хвърля към мен — и в същия миг стрела със зелени перца го пронизва в сърцето. Другите учени крещят и тръгват към него, но изведнъж спират и гледат нещо зад мен.

Една ръка хваща моята и издърпва цветето от устните ми.

Познавам това докосване.

Ейо. Моят Ейо, блед и разрошен, но жив. Рамото му, там, където го улучи куршумът, е окървавено и той си е направил превръзка от листа. Кален и дрипав е, косата му е пълна с листа и клонки, но е жив и само това има значение.

— Пи ли? — пита ме с обезумели очи, отчаяно търсещи моите.

— Другите… — Соча към останалите учени, които стоят шокирани и с отворени уста. Паоло пада на колене, наполовина в реката, забива пръсти в калния бряг и плюе кръв.

— Идиот! — прошепва той към Ейо. — Видя ли какво направи? — Хваща с две ръце стрелата, но силата му го напуска така, както водата изтича от решето. — Не, не, не … Имам… имам работа… Пиа… — Усещам как безумният му поглед изгаря кожата ми.