Умът ми се лута, като че ли е в много дълбок басейн. Плува към светлината, към тези сини очи… това е дълъг път, но аз съм решителна. Въпреки че лежа неподвижно, имам усещането, че се издигам, бързо и плавно, и внезапно излизам на повърхността.
Отварям уста и си поемам дълбока, дълбока глътка въздух. Кислородът се влива в мен и изпълва гърдите ми. Това е първият ми дъх, откакто отворих очи.
— Ейо — прошепвам.
Усмивката му се удвоява. Той се засмива високо и поема ръцете ми.
— Пиа! Пиа, ти си жива! — Очите му се навлажняват. — Жива си!
Спомням си всичко. Как пия от елизиума, как Паоло лежи мъртъв в реката, как в ръцете на Ейо пропадам в мрака. Как умирам. Спомените засипват ума ми като листа, донесени от вятъра, изпълват празнотата в мен и ме връщат на земята.
Но ако съм умряла, къде съм сега? Защо съм седнала и обгърната от ръцете на Ейо? Той ме притиска към себе си, гали ме по гърба и косата.
Легендата казваше, че неумиращите пили елизиум и умрели. Дали е така? Защо ми е толкова трудно да си спомня? Чувствам се сякаш се опитвам да извая кълбо от вода — сглобявам думите и те се разпадат, преди да успея да ги изрека. Това не е нормално. Умът ми винаги е ясен и подреден, защото паметта ми е перфектна.
— Чувствам се… странно. — Разглеждам пръстите си, а после ги допирам до устните и до гърлото си. Възвръщам си силата. Тя е като огън — топла и постоянна. — Чувствам се по-топла, Ейо. По-силна. И… по-крехка.
Той се отдръпва от мен и ме хваща за ръката. Седим на хамак в една от колибите на Ай’оа. Хората са застанали в кръг около нас — мълчат, но се усмихват. Ейми стои точно зад Ейо и маймунката й се е наместила на гърба й като жива златиста шапка.
— Колко време мина? — питам.
— Беше вчера — отговаря ми той. — Мислехме, че си умряла. Беше спряла да дишаш, Пиа. Спря да дишаш в ръцете ми. Помислих си… — Усмивката му угасва. — Помислих си, че съм те загубил.
— Опитахме се да го отделим от теб — проговаря Лури на езика на Ай’оа и излиза от кръга. — Но той не те пускаше. Остана коленичил до реката около час, държеше те и те люлееше. Всички му казахме, че си мъртва, но той не те пускаше.
Поглеждам отново към Ейо и поклащам глава.
— Толкова си упорит.
— Накрая те взехме насила от ръцете му — продължава Лури. — Той също можеше да умре, по начина, по който се бе втренчил в нищото и не помръдваше.
— Тогава дойде Капукири — обади се Ейми. — И чу сърцето ти.
— Сърцето ми?
— Продължаваше да бие — казва Ейо. Вдига ръка, сякаш за да се увери лично, но Лури идва до него и я плясва.
— Никакви такива — скарва му се тя. — Наоколо има деца , Далекоходецо!
Ейо се ухилва, а аз усещам как се изчервявам.
— Но как така е продължавало да бие? — питам. — Дори не съм дишала. — Оглеждам кръга на Ай’оа и най-сетне виждам Капукири. Той се е облегнал на тоягата си и ме гледа с тънка, почти самодоволна усмивка.
— Кой знае? — отвръща Ейо. — Важното е, че биеше. Донесохме те тук, сложихме те в този хамак… и зачакахме.
— И чакахме дълго — изсумтява Лури. — Трябва да ти кажа, малка госпожице, че никой от нас не спа тази нощ.
— Запалихме огньове и започнахме да се молим на боговете — казва Ейми весело. — Молихме се цяла нощ.
— И ето те — прошепва Ейо.
Не знам какво да си мисля. Нито дори откъде да започна.
— Искам да стана — казвам.
Ейо ми помага да се изправя и пристъпвам с препъване. Чувствам се странно. Нещо вътре в мен не е съвсем наред, но не мога да разбера какво. Тревожа се, но в момента трябва да се съсредоточа върху ходенето.
— Мислиш ли, че можем да се измъкнем? — питам го тихо. — От всички тези втренчени в мен хора…
Той кимва, прегръща ме през кръста и ме повежда към джунглата. Някои Ай’оа тръгват след нас, но той им прави знак да спрат.
— Не им обръщай внимание — казва ми той. — Жива си. Жива , Пиа. Мислех си, че греша. И само си въобразявам, че чувам сърцето ти. Но и Капукири го чу. Дори и тогава си мислех… че никога няма да се събудиш. Че си умряла.
— Не съм — казвам. И пак се мъча да разбера какво не е наред.
Пак се препъвам и се задържам за едно дърво, за да запазя равновесие. Кората му е грапава и аз потръпвам и отдръпвам ръка.
Виждаме я едновременно и замръзваме. Вдигам показалеца си и се взирам удивена.
На върха му се крепи самотна алена капка.
Ейо я гледа цяла минута и накрая казва:
— Пиа, тече ти кръв .
Кимвам, неспособна да проговоря. Слепоочията ми пулсират безпощадно като барабаните на Ай’оа. Малката капчица, толкова обикновена, толкова перфектно червена, е най-пленителното нещо, което някога съм виждала в живота си. И най-невъзможното. И най-прекрасното .
Читать дальше