Джесика Кори: Произход

Няколко минути седим в мълчание. Ейо ме люлее и аз чакам елизиума да си свърши работата.

Смърт.

Толкова странно и чуждо понятие за мен. През последните няколко дни тя беше навсякъде, но за първи път е толкова близо до мен. Толкова… възможна. За мен. Ще боли ли? Дали просто ще изчезна? И какво ще стане след това? Не трябва ли да ме е страх?

— Съжалявам — прошепвам.

— Защо? — прошепва в косата ми той. — Защо го направи?

— Защото обичам Ейми и Лури, и чичо Антонио, и всички останали. Обичам Ай’оа, Ейо, точно както и ти. И… обичам и теб, Ейо. Вече мога да го изрека, виждаш ли? Обичам те. — Думите са сладки като елизиум. — Не мога да позволя убийствата да продължат. Никаква смърт повече, не и заради мен. Това е единственият начин. И двамата го знаем. Ейо. — Той се опитва да отвърне поглед, но аз го хващам за брадичката и обръщам лицето му към себе си. — Обичам те.

— И аз те обичам — отговаря той. Сълзите текат по бузите му. Вкусвам солта им с устни.

Внезапно светът се завърта и си казвам: това е . Тялото ми се свива в спазъм, задъхвам се и падам на земята. Усещам Ейо до мен, опитва се да ме повдигне. Обвивам тялото си с ръце, но болката е навсякъде. Искам да пищя и отварям уста, но издавам само сподавен стон. Гласът ми ме оставя, за да се спаси от болката.

Имам чувството, че ме е ударил ток и отвътре ме разкъсват светкавици. Боли ме , ох, боли ме, както никога досега. Не горя… самата аз съм огън, яростен, неконтролируем и изпепеляващ. Искам да пищя, но гласът ми е смразен от болката. Искам да ме хвърлят в реката, да ме погребат в калта, да направят нещо , което да спре болката. Не мога да я понеса. Пред очите ми плъзва мрак, който засенчва Ейо и навлиза вътре в мен, поглъща сърцето, дробовете и ума ми. Потъвам в черни води и усещам призрачните ръце на всички, които някога са умрели. Простират се към мен, за да вземат душата ми. Дядовците и бабите ми, Алекс и Мариан, безбройните Ай’оа — те си искат обратно кръвта. Отмъщават ми с болка и плътта ми плаща цената.

Ако това е да умреш, по-ужасно е, отколкото някога съм си го представяла.

Стискам ръцете му, държа се за Ейо и за всичко, което той представлява. Ай’оа, чичо Антонио, Алай, джунглата… всичко, което обичам, всеки, когото не мога да понеса да изоставя. Той сигурно вижда болката в очите ми, защото ме притиска толкова близо до себе си, че чувам как сърцето тупти в гърдите му.

Обгръща ме мрак.

Когато отварям очи, на гърдите ми седи златна маймунка и ме зяпа. За момент не мога да си спомня нищо. Главата ми е съвсем празна и когато пак затварям очи, всичко е бяло. Не знам къде съм. Не знам какво се е случило с мен. Сякаш съм чист лист. Когато се обръщам към миналото, намирам само празнота и макар да знам , че там все трябва да има нещо, изпитвам странното чувство, че животът ми е започнал днес, преди минута, че просто съм се появила на света.

Не мога да си спомня името си.

И пак тази маймуна. Бърбори, хваща ме за брадичката, а после изчезва, като размахва малките си ръце.

И ето че изникват други очи. Тези са тъмни и трептящи, с дълги черни клепачи и когато срещат моите, се разширяват.

— Тя е будна! — изкрещява много висок и развълнуван глас. Очите изчезват и продължавам да се взирам в сламения покрив. Осъзнавам, че се люшкам леко, като в люлка.

Отвсякъде се носи шум. Започва постепенно и се усилва все повече. Гласове. Маймуни. Птича песен. Искам да седна, но тялото ми отказва да го направи. Отпуснато е, сякаш се е носило по вода с дни. Носило се е по вода… споменът нахлува в главата ми и отново избледнява. Вода, под стъклен покрив.

Още лица. Още гласове. Още тъмни очи и кафяви ръце. Докосват лицето и ръцете ми. Кои са? Къде съм? Не си спомням нищо, съвсем нищо. Чувствам, че трябва да съм ужасена, но вместо това ме обзема единствено смътното усещане за задоволство. Лежа неподвижна и тиха и ги оставям да ме гледат.

После лицата изчезват и гласовете затихват. Усещам хората около себе си, но никой от тях не говори. Очакват нещо.

Появява се още някой. Очите му са различни. Взирам се в тях и внезапно си спомням как изглежда синият цвят. Цветът на очите на това момче. Сини и толкова дълбоки и живи, че спокойно няма нужда в спектъра да съществуват други цветове.

Чакай малко… Познавам те.

Той ме гледа втренчено с леко отворени устни и затаен дъх. Сините му очи обхождат цялото ми лице. После, полека, той започва да се усмихва. Несръчна усмивка, сякаш за първи път от много време. На брадичката му се появява трапчинка.