Робърт Шекли: 16 страховити истории

Когато се уговарях с Едуин да използвам хижата на родителите му за няколко дни, всичко изглеждаше съвсем ясно. Навремето с него бяхме съквартиранти в Дартмът и бяхме останали приятели. Той често ме канеше да използвам хижата. За тази ваканция най-сетне приех.

Отначало мислех да отида с кола и Едуин внимателно ми описа как да стигна. Появиха се обаче някакви проблеми в електрическата инсталация и се наложи да оставя колата на сервиз. С помощта на Едуин измислих друг път. Щях да отида с влак до Маунтин Стейшън в Ню Хемпшир и от там да се спусна със ските до хижата.

Едуин изрази съмнение:

— Сигурен ли си? Не ти го препоръчвам.

— На картата изглежда съвсем ясно — успокоих го аз.

Хижата бе само на няколкостотин метра под гарата, която се намираше на самия проход Стандиш в Уайт Маунтинс. Спускането беше кратко и нямаше какво да ми попречи.

— Нали сам каза, че си се спускал.

— Да, така е — призна Едуин, — но аз познавам района. Когато ти е за първи път…

— Съдейки по описанието ти, няма нищо особено. Като застана пред гарата, обръщам се на север и леко на запад, така че да виждам кулата на „Станли чърч“ отляво, и се пускам право надолу по криволичещата пътека. Заобикалям отляво строежа и виждам хижата — бяла със зелен покрив.

— Просто не е хубаво да караш ски сам в планината.

— Няма да се юркам — уверих го аз. — Ще карам на рало през цялото време.

Де да бях приел и аз сериозно безгрижното си обещание!

Не беше трудно да се ориентирам. Отляво до гаричката имаше боядисана в черно барака за инструменти. Едуин ми беше казал да я използвам за старта. Застанах пред нея за момент, готов да се спусна, и огледах склона. Беше стръмно, но не прекалено, а снежната покривка — съвършена, незагрозена от следите на други скиори. Отдясно, на стотина метра надолу, имаше тъмна групичка дървета, а зад тях, скрит от погледа ми в момента, беше строителният обект, който трябваше да заобиколя. Проверих автоматите на ските, пристегнах раницата, сложих си скиорските очила и тръгнах.

Денят беше прекрасен за каране. Небето бе бяло, а на изток се виждаха скупчени тъмни облаци — признаци за оформящ се фронт на атлантическия бряг. Ските се плъзгаха плавно, не твърде бързо по малко тежкия сняг; постепенно увеличих скоростта на по-стръмния участък. Карах приведен напред, наслаждавах се на удоволствието от първото спускане за сезона. Изтеглях дълги, плавни завои по лесния терен.

След малко видях препятствието. Беше купчина строителни материали, покрити с пресен сняг от снощи; тук-там, където вятърът бе отметнал бялата пелена, прозираше зелен брезент. Бях доста вдясно и затова се наклоних, за да направя остър завой, с който да заобиколя купчината. Въодушевен от изписването на този първи перфектен завой за сезона, завих малко по-рязко от необходимото. Изправих се, за да мина достатъчно далеч от строителните материали, после приклекнах, за да набера скорост. Може би не внимавах достатъчно в терена, но, така или иначе, не се виждаше нищо, защото всичко бе покрито с пресен сняг.

Осъзнах, че има проблем, когато ските ми затракаха по някакви гладки, закръглени предмети под снега. Бяха като наредени една до друга дървени греди, но много по-дълги.

По-късно научих, че съм минал през купчина пластмасови тръби, разтоварени само преди два-три дни и останали скрити под пръхкавия сняг. Бяха оставени в долния край на строежа и аз минах точно върху тях.

Всичко щеше да завърши добре, ако не се бях извъртял в завоя. Минал съм през тръбите под ъгъл. За момента усетих само, че карам по нещо твърдо, неравно и нестабилно, и че губя управление на ските. Тръбите бяха скрити под два-три сантиметра пресен сняг и обледенени. Не бяха стояли достатъчно дълго, за да се смръзнат със земята и се раздвижиха под мен. Паднах тежко, ските ми се вирнаха във въздуха и аз се претърколих, докато ме спря мекият сняг под тръбите.

Полежах, докато се свестя. Много е важно да не подценяваш шока при неочаквано падане. За момент имах чувството, че планината се е взривила под мен. Цялото ми тяло, от главата до петите, бе изтръпнало, но усещането не беше неприятно. Подсъзнателно обаче вече си давах сметка, че, след като изтръпването премине, ще стане много неприятно. Падането си беше сериозно.

Докато все още бях изтръпнал и не ме болеше, реших, че на всяка цена трябва да стигна до хижата. Знаех, че е само на няколкостотин метра надолу. Опитах се да се изправя на крака и установих, че десният не ме държи. Едва се понадигнах и пак паднах. Изпитвах тъпа, пулсираща болка над глезена. Екипът ми беше скъсан на няколко места, а усетих и мокрене, вероятно от кръв, на гърба си, малко над лопатката, където раницата не бе успяла да ме предпази.