Робърт Шекли - 16 страховити истории

След известно време единият — дебелак със самодоволен вид, на име Хейнс — попита:

— Е, какво точно правиш в тоя твой вълшебен дрешник?

— Не е вълшебен дрешникът, а теменосът , свещеното място, което създавам в него.

— И какво правиш с това свещено място?

— Извършвам определени процедури.

— Примерно какви?

— Не мога да ви кажа. Ако кажа, ще се развали магията.

— Много удобно, ако искаш да запазиш тайната си.

Поклатих глава:

— Задължително е.

Не му казах как съм се досетил, че някои магьосници от миналото, като Калиостро или граф Сен Жермен, са станали богати и известни, но в крайна сметка са загубили способностите си и са свършили зле. Мисля, че са се провалили, защото са казали тайната си и защото са искали прекалено много.

Тримата си зашушукаха. След малко Джон — високият, хилав, пооплешивял пич с елегантен официален костюм с жилетка, каза:

— Добре, съгласни сме.

— Изобщо не е сигурно, че ще успеем — предупредих го аз.

— Ние не се боим от рискови инвестиции — увери ме Фил. — Имаме акции в училището за шамани в Аризона. Това звучи ли ти убедително?

— Как ще инвестирате в мен?

— О, не сме мислили за нещо прекалено луксозно. Но можем да те уредим с място, където да практикуваш магията си. Място, където никой няма да те безпокои. Ще ти осигуряваме храна и джобни. Така ще можеш да напуснеш скапаната работа в „Съливанс“. Ще можеш да се изхранваш с магията си.

— Изглежда, че можете много да направите за мен — отбелязах аз. — Но какво очаквате в замяна?

— Ще делим плячката фифти-фифти.

— Каква плячка?

— Всичко, което произведеш в свещеното си място.

— Може да не се получи нищо.

— Тогава получаваме петдесет процента от нищо — отговори Фил. — Ние сме хазартни типове. Можем да ползваме една къща в Ню Джърси безплатно. Храната ти за няколко седмици няма да струва скъпо. Ще минаваме от време на време да видим как се справяш.

— Интересно.

— И не забравяй — намеси се Хейнс, — можеш да задържиш петдесет процента от всичко, което си поискаш.

Сделката ми се стори доста добра.

Фил и приятелите му бяха наели постройка в Северен Джърси, за да я използват като лаборатория за разработване на софтуер. Скоро обаче главният инвеститор се отказал от бизнеса. Или те бяха установили, че няма да им бъде изгодно. Наемът бе предплатен за още няколко месеца, затова ме изпратиха там. Беше малка, уединена къща с две жилищни помещения в задната част. Нанесох се и през няколко дни Фил идваше от Ню Йорк да ми носи замразени храни.

Живеех сам, не се виждах с никого — най-близкото населено място беше на три километра, а нямах кола, пък и какво щях да правя там? Взех си книги — да чета, когато не правя магии. Имах колекция от писма на Марсилио Фичино. Благородството му ме караше да се срамувам от себе си. Знаех, че постъпвам прекалено егоистично, но това не ме спря. Какъв беше смисълът да се занимавам с магия, ако не се развивам?

След седмица, един късен следобед в златен есенен ден към края на октомври, листата на кленовете тъкмо започваха да се обагрят с нови цветове. Ята птици отлитаха на юг, бягаха от мрачната зима, която ме очакваше. Малката морава пред къщата не се виждаше от пътя. Никой не минаваше оттам, но тя мина. Дойде със статив за рисуване, сгъваемо столче и голяма сламена чанта, в която носеше водни бои и бутилка, пълна с вода. Седеше на моравата.

Когато излязох, припряно се изправи.

— Не знаех, че тук живее някой. Извинявам се, че съм влязла в имота ви.

— Няма проблем. Аз живея тук, но не съм собственик.

— Да, но смущавам спокойствието ви.

— Ни най-малко.

Това я успокои. Отново седна пред статива.

— Художничка съм. Акварелистка. Някои казват, че това не е истинско рисуване, но на мен ми харесва. Отдавна съм хвърлила око на това място, но исках да го нарисувам, едва след като кленовете се обагрят в сегашните си цветове.

— Това ли са най-ярките им багри?

— Не, ще бъдат най-ярки след една-две седмици. Обаче на мен ми харесват както са сега, в яркочервено и оранжево, но все още изпъстрени със зелени листа. Това е времето на промяната, много кратко, но много ценно. Всеки може да нарисува дърво в ярката му есенна премяна. Но съвсем друго е да го нарисуваш, преди да пламне от хладно зелено в огнено червено.

— И след това идва зимата — отбелязах аз.

— Точно така.

— Рисувайте колкото искате дърветата ми и каквото друго пожелаете. Може би ще е по-добре да се прибера и да не ви преча?