Робърт Шекли: 16 страховити истории

— Останете. Не ми пречите. — Между другото, аз съм Мериан Джонсън.

Мериан извади четките и се приготви да рисува. Скицира едно дърво с твърд молив, смеси акварелите и започна. Работеше много бързо. Рисуването й бе като танц. Харесваше ми да гледам как работи. Харесваше ми да гледам и самата нея. Не беше красавица, но имаше деликатни черти и вече знаех, че вижда повече неща, отколкото аз. Беше дребна, непосредствена жена, приблизително на моята възраст, може би някоя и друга година по-млада. Заприказвахме се за рисуване на дървета и за магия. След два часа картината бе готова.

— Още няколко минути да изсъхне — каза тя. — После ще я напръскам с акрилов фиксаж и ще ви оставям на мира.

— Наистина ли трябва да си ходите?

— Време е — каза тя, без да отговори пряко на въпроса ми.

— Добре. Казах ви, че правя магии, нали?

— Да. Звучи прекрасно.

— Хайде да отидем в моя теменос и да видим дали няма нещо за вас.

— Не знам дали трябва да влизам.

— Добре, тогава аз ще вляза и ще проверя дали има нещо за вас.

Тя се поколеба, после заяви:

— Няма проблем, ще дойда с вас. Интересно ми е да видя къде живеете.

Влязохме и бързо пресякохме хладното, чисто лабораторно пространство. Отворих вратата на дрешника. В светилището, под червената лампа, имаше нещо метално. Беше с овална форма. Взех го. Приличаше на сребро.

Отново излязохме на двора и в избледняващата вечерна светлина аз й казах:

— Това е някаква огърлица. Магията ви я е изпратила. Моля ви, приемете я като подарък.

Мериан взе внимателно предмета и го завъртя.

— Е — отбеляза, — не очаквах днес да ми се случи такова нещо.

— Аз също. Може ли пак да ви видя?

— Знаете ли ресторант „Албатрос“ в града? Аз съм съдържателката.

След това си тръгна и аз останах сам в сумрака на лабораторията. Закрачих напред-назад в тихата стая, между работните маси, под последните лъчи на залязващото слънце, проникващи през прозорците. Тук беше тихо, винаги тихо, като в някаква бетонна гробница. И аз се бях погребал сам в нея.

Замислих се за магията и за тези, които се занимават с нея. Как ли живееха? Самотно, скучно и опасно. Единственият щастливо оженен магьосник от миналото, за когото се сещах, беше Никола Фламел с любимата му Перенел. Той беше, може би, единственото изключение. Когато толкова исках да се наредя до другите магьосници, не се бях замислил в какво се забърквам.

Изведнъж магията ми се стори много, ама много тъпо занимание, което те лишава от човешките удоволствия. В този момент взех решението си.

Звъннах няколко телефона и всички се събраха в къщата. Дойдоха Фил, Джон, Хейнс и още двама, които не бях виждал досега. Носеха касетофони, дори една видеокамера. Чувствах се странно спокоен. Знаех, че това ще е последното действие, за добро или за лошо, за късмет или за беда.

Извиках ги да влязат в дрешника с теменоса . Помещението бе тясно, но ни побра. Партньорите се набутаха в малкото пространство зад мен, Фил стоеше точно до рамото ми и снимаше с камерата.

— Наистина ли ще ни пуснеш да гледаме? — недоумяваше Фил. — Не мога да повярвам!

— Ще видите всичко — отговорих аз. — За добро или за лошо.

— Какво да си поискаме? — попита Хейнс.

Свих рамене:

— Какво искате.

— Един милион долара в злато ми звучи доста добре — каза Фил.

— Мислиш ли, че духът, или каквото е там, може да го направи? — попита Джон.

— Магията може да направи всичко. Въпросът е дали иска, или не. Ако това проработи, предметите, които си пожелаете, ще се появят пред очите ви тук, в теменоса .

— Преди настояваше да чакаме цяла нощ — припомни Фил.

— Сега бързам.

Обърнах се към теменоса . Започнах със заклинанията и жестовете.

Няма нужда да описвам какво точно направих. Приятелите на Фил имат всичко на запис — ако не ги е страх да го гледат след онова, което се случи.

В края на церемонията, по средата на светилището се появи мрачен силует. Беше абсолютно неподвижен, но от тази неподвижност лъхаше ярост. Усетихме присъствието на нещо зловещо и странно. От вътрешността на затвореното тъмно помещение се изви студен вятър и партньорите се сгушиха назад.

— Какво направи? — попита Хейнс.

— Поисках само това, което ми казахте.

Върху силуета се появи въртящо се кълбо от тъмни и светли ивици. Издаваше гневно сияние, сякаш някакво създание бе призовано да ни се яви и това изобщо не му харесваше.

Мрачният силует придоби формата на приклекнало мрачно същество по средата на светилището, с присвити святкащи, зловещи очи.