Робърт Шекли: 16 страховити истории

— Кой ме вика? — попита създанието на мрака.

— Аз. Приятелите ми искат един милион долара в злато.

— Как смееш да ме безпокоиш с такива банални неща? Добре, ще получат един милион. Обаче трябва да го върнат.

— Да го върнем ли? — изненада се Фил. — Не знаех, че става така.

— Искаме да си получим обратно инвестицията — обясни създанието. — Нашите ресурси не са неограничени. Условията обаче са изгодни. Трябва до пет години да върнете парите, без лихва и преводни такси.

Фил трескаво започна да се съветва с партньорите. Очевидно беше, че за пет години ще натрупат сериозна лихва от един милион. Предложението изглеждаше изгодно.

— Да, господине — отговори Фил на съществото. — Съгласни сме с офертата. Изглежда ни приемлива.

— Кой ще бъде лично отговорен за връщането на дълга? — попита създанието на мрака.

— Съдружниците ми и аз, господине.

— Съдружници ли? — изсумтя духът. — Не ме баламосвайте! Искам един човек! Кой е съгласен да поеме лична отговорност за връщането на този дълг?

— Аз ще отговарям — каза Фил.

— Кой си ти?

— Фил.

— Чудесно. Тогава ще те взема като допълнителна гаранция.

— Чакай! Не съм мислил… — изкрещя Фил.

Мракът го всмука толкова бързо, че прекъсна писъка му, преди да се доизкаже. В един миг изчезна.

— Искам си парите обратно след пет години — каза мракът. — Тогава ще си получите Фил обратно. Или онова, което е останало от него.

Създанието на мрака изчезна яко дим. На негово място по средата на светилището остана купчина злато. Бях сигурен, че струва един милион долара.

Партньорите я гледаха смутено.

След дълго мълчание Хейнс каза:

— Това са много пари.

— Така е — съгласи се Джон, — но какво ще правим с Фил?

— Идеята беше негова.

— Да, но не можем да го оставим там, където го отнесе онова чудо. Със сигурност не за пет години.

— Не, няма да е честно — замислено изрече Хейнс. — Обаче какво ще кажете за трийсет дни?

Спогледаха се. Джон каза:

— Самият Фил искаше да извлече полза от това. Пък и какво толкова? Той вече е там.

Хейнс кимна:

— Трийсет дни на онова място, каквото и да е то, едва ли ще му е чак толкова зле. Сигурен съм, че ще разказва надълго и нашироко разни истории, след като се върне. — Обърна се към мен: — Ти какво мислиш?

— Аз се отказвам от магията. Но ще бъда на разположение, когато ви потрябвам да върнете Фил.

— И ти имаш право на дял — отбеляза Хейнс, като посочи златото.

— Не, благодаря. Не искам.

— Фил разправяше, че имаш странно мислене. Ще му бъде забавно, като му разкажем, след като се върне.

— Сигурно. Ако го върнете жив.

— Мамка му, прав е — смотолеви Джон.

— Много се надявам да е добре — измърмори Хейнс. — Ей, ти къде тръгна?

— Отивам в ресторант „Албатрос“. Казаха ми, че има най-добрата кухня в района.

Излязох.

Изглежда, че от тази случка спечелихме и аз, и партньорите.

Те получиха милион долара като ипотекираха живота на Фил. Аз получих възможност да започна нов живот с Мериан. На каква цена, предстоеше да науча.

„Колко дълбока е мистерията на Невидимото. Ние не можем да се доберем до дълбините му с окаяните си сетива; с очите си, неспособни да виждат неща, които са твърде малки, твърде големи или твърде далеч, обитателите на далечна звезда — или обитателите на капка вода… Ушите ни също ни подвеждат, защото ни предават вибрации на въздуха под формата на звуци — те са като елфи, извършващи това чудно превръщане на движението в звук, и чрез тази трансформация раждат музиката, превръщат в мелодия безмълвните ритми на природата… Ами обонянието ни — много по-несъвършено от кучешкото… и вкусът ни, който едва усеща възрастта на виното!

Ах!, да имахме и други сетива, които да ни разкриват други чудеса, да ни показват колко много други неща можем да открием в света около нас.“

Пътуването с влака от Конкорд до Уайт Маунтинс беше прекрасно. Снегът бе дълбок и върховете на дърветата стърчаха като набола брада върху лицето на мъртвец. Превалихме хребета и най-сетне стигнахме в Маунтин Стейшън. Там слязох със ските, раницата и ски обувките си.

Никой не ме чакаше. Гаричката беше празна, но не заключена. Влязох, обух си ски обувките, прибрах градските в раницата, излязох и си сложих ските. Макар да бях казал на Едуин, че ще се спусна без проблем до хижата му, сега тази идея не ми се струваше толкова добра. Беше късен следобед, след 16:00, и слънцето вече не се виждаше в бялото небе. Бяха ни задържали един час на гарата в Манчестър и влакът не успя да навакса през Ню Ингланд. Извадих схемата от вътрешния си джоб, изгладих листа, ориентирах се и отново си преговорих пътя, по който трябваше да мина.