Робърт Шекли: 16 страховити истории

В крайна сметка, издържа. Обаче се случи нещо странно.

Чу се силен трясък и през панорамния прозорец влезе нещо. Не разби стъклото на парчета, а мина през него като куршум. Беше обаче доста по-голямо, ако съдя по назъбената дупка, която остана след него. И за разлика от куршум, не се заби просто в отсрещната стена. Нещото зажужа и затанцува из дневната като живо същество.

Аз лежах притихнал на пода, гледах го как се стрелка насам-натам и си мислех: „Това вече е прекалено!“ Така де — не стига, че бях ранен, ами сега бях въвлечен в някаква странна, вероятно свръхестествена работа. Защото какво друго би могло да бъде?

— Стига! — изръмжах раздразнено, когато забръмча около главата ми.

Обаче нещото не даде никакъв признак, че ме е чуло. Не знам какво беше, когато влетя през стъклото, обаче сега приличаше на сфера с размерите на бейзболна топка и святкаше с различни цветове. Въртеше се шеметно и се стрелкаше из стаята като голям разгневен стършел. Спусна се рязко, удари се в стената и за момент изгуби форма, след което пак стана на сфера. Не знаех дали това наистина се случва или имам халюцинации. Предпочитах да е халюцинация, защото нещото беше неестествено и ненормално, и, каквото и да представляваше, изобщо не го исках тук.

Прекалено ли ви звучи? Помислете само.

Аз съм на двайсет и седем. Младши брокер в известна бостънска компания. Справям се добре с живота, слава богу, благодарение на интелигентността, здравите нерви, преценката и самодисциплината си. Под самодисциплина имам предвид, че не си губех времето да се питам защо се занимавам с работата, която вършех. Предчувствах, че ако си задам този въпрос, той ще отвори много гадни съмнения. От морална гледна точка предполагах, че животът на борсов брокер е труден за оправдаване. Смятах обаче по-късно да размишлявам над това, примерно на петдесет, след като се пенсионирам богат и се преместя с Джейни на някое място с по-топъл климат.

Май досега не бях споменал за Джейни. Джейни Съмърс. Сгодени сме. Аз съм лудо влюбен в нея. И не само в Джейни, макар че тя е страшно готина, а и в съвместния живот, който двамата планираме.

Очакваха ни хубави дни, лъскави коли, басейн и голяма къща, пълна с прекрасни произведения на изкуството. Хонорарите на Джейни от „Воуг“ не бяха достатъчни, за да ни осигурят такова бъдеще. Обаче наследството, което щеше да получи, след като навърши двайсет и пет, беше. Заедно можехме да имаме всичко, което поискаме. Може би звучи глупаво, но как можех да не изчислявам съвместните ни доходи в стремежа си да осигуря по-добър живот за Джейни и за себе си?

Не ми се иска много да се задълбавам в това. Но мисля, че трябва да обясня защо съм толкова твърдо против призрачните видения. Те биха ме накарали да се обвържа с нещо, в което не искам да участвам. Да се откажа от прекрасния светски живот, който планирах, и да започна да проповядвам „истината“, каквато ми се е разкрила.

Знаех, че повярвам ли в призрачно видение, с мен е свършено. Представях си как досаждам на приятелите си:

— Чакай да ти кажа какво се случи една странна нощ в Ню Хемпшир.

Не исках да се забърквам в това.

Все пак логиката на призрачните видения просто ти налага да разказваш за тях. Да известиш света за преживяното. Това обаче бе последното нещо, което исках да правя. Затова, докато гледах искрящата, въртяща се сфера да танцува из стаята против всички закони на гравитацията и здравия разум, от устата ми неусетно излязоха думите:

— Не, не искам да се изявявам в радиопредаванията за хора, преживели свръхестествени явления. Искам да правя нещо, което ми се удава: да търгувам с ценни книжа, да печеля много пари, да живея охолно.

Сферата още веднъж се блъсна в стената, като бутна гимназиалната диплома на Едуин, и се разцепи на две. Двете половини се спуснаха, трепкайки, на пода. От нея излезе нещо. Нещо малко и мъгливо, което порасна и в миг прие формата на тяло и втренчено лице — втренчено в мен — сетне това нещо, каквото и да беше, избледня и стана невидимо, а аз стиснах с всички сили юмруци, за да овладея гърчовете, в които очаквах всеки момент да изпадна. („Да, видях го със собствените си очи! Не беше от този свят!“)

Овладях импулса на осенен от фантастично видение и се вгледах в черупката, от което бе излязло нещото. Тя се спихна, разтече се и изчезна, оставяйки на килима само влажно петно.

Огледах се. Виелицата тресеше панорамния прозорец. Снегът прелиташе на талази и заедно с ту усилващия се, ту отслабващ вой на вятъра ми действаше хипнотизиращо. Дълбокият мрак, обхванал стаята, бе в силен контраст с яркия бял правоъгълник на прозореца. Въпреки че вътре беше тъмно, няколко предмета — седалището на един сгъваем стол, главата на гипсова статуетка, изобразяваща някакво древно божество — все още бяха осветени. Ефект на Рембранд. Съществото, или каквото беше там, което бе излязло от сферата, не се виждаше никъде. Това обаче не означаваше, че си е отишло.