Робърт Шекли - 16 страховити истории

Дни наред жегата беше безмилостна, а небето — безоблачно синьо до самия ден на затъмнението.

Днес обаче над страната се беше настанил циклон и небето беше бяло. Движението, с което бяха задръстени двулентовите шосета, бе намаляло с идването на дъжда, отначало само ръмеж, по-късно — силен и непрестанен. Сега бяхме единствената кола по така наречения „главен път“ за Будапеща. Бяхме навлезли в Трансилвания. Мрачни, сивкави мъгли затулваха планините и се спускаха към пътя на гъсти талази, приличащи на пипала на гигантски ектоплазмен октопод.

Силвиу, който шофираше, започваше да се тревожи от тези условия. Мърмореше си нещо, взираше се през стъклото във водните струйки, които чистачките едва смогваха да избършат, и нервно подръпваше ризата си, като описваше с ръка тайнствен знак, най-вероятно кръст. Знаех, че Силвиу е човек със съвременни възгледи — учен, член на Румънската академия на науките. Но въпреки това изглеждаше потиснат, може би несъзнателно, от нашето пътуване през тези злокобни планини. Жена ми, Хелън, седнала до нас със Силвиу на предната седалка, изглеждаше замислена и нервно хапеше долната си устна. Отзад италианските ни приятели, Джулио и Джина, си приказваха, смееха се и хрускаха бисквити, които бяха купили на последната бензиностанция „Агип“. Скоро обаче, със засилването на дъжда и наближаването на вечерта, дори тези безгрижни същества се умълчаха.

Потоци вода се изливаха на платното и образуваха локви, през които колата преминаваше със свистене. Тук-там ниските каменни подпорни стенички покрай склона бяха поддали и се налагаше да минаваме през все по-големи купчини листа, камъчета и клонки.

Пороят се засилваше. Един пуст паркинг се беше превърнал в езеро, в което плаваше бял пластмасов стол. Проехтя гръм. Небето за миг се раздра от мълния.

Тогава ни връхлетя катастрофата, която всички предчувствахме. След поредния завой Силвиу рязко натисна спирачките. Пред нас купчина свлекли се отстрани скални късове и клони беше блокирала напълно пътя. По стръмния склон все още се търкаляха камъни.

Този нощ нямаше да стигнем до Будапеща.

— Какво ще правим сега? — попитах аз.

— На стотина метра назад имаше отклонение — отговори Силвиу. — Забеляза ли го?

Кимнах:

— Някакво пътче нагоре в планината.

— Май да. Обаче не беше асфалтирано. Може да върви успоредно на главното шосе.

— Да го проверим. Ако е много зле, може да спрем и да пренощуваме.

Всички бяха съгласни. Върнахме се внимателно до разклона. Изглеждаше достатъчно проходимо, затова завихме и се заизкачвахме по не много стръмния път в планината.

Отначало беше сравнително добре, но след около километър макадамът свърши и започна черен път. Водата започваше да го изравя. Всеки момент можеше да заседнем. Колата поднасяше ту на една, ту на друга страна. Имаше опасност да излезем от пътя и да се преобърнем по стръмния склон, което би било фатално.

Силвиу караше едва-едва, като силно стискаше волана. Всички се бяхме умълчали. Италианците отзад — младият инженер Джулио и елегантната му жена Джина, се държаха за ръце; бяха напрегнати и загрижени. Лицето на Хелън, до мен на предната седалка, осветявано от мълниите, изглеждаше бледо и изпито. Май щеше да се наложи да спрем и да прекараме нощта в колата.

Единствените ни провизии бяха половин литър минерална вода и малко не особено хубави румънски бисквити, купени от последната бензиностанция. В колата нямаше достатъчно място да легнем. Трябваше да седим цяла нощ. Е, не беше чак такова бедствие, на път всичко се случва.

Спомних си разни приказки за трансилванските планини. Джулио като че ли прочете мислите ми и заразсъждава на глас къде ли е замъкът на Влад Цепеш. Джина се изсмя малко смутено:

— В наши дни това е само туристическа атракция.

Всички се засмяхме. Но Силвиу явно не виждаше нищо забавно в тези разговори.

— Вярно е, че Влад е само легенда — каза той. — Обаче в този район наистина се случват странни неща. Извън Румъния никой не научава за тях. Не им обръщат внимание и в Букурещ, където хората си имат други грижи. Известно е обаче, че тук все още стават необясними неща. Човек най-добре да избягва тези места. Особено в нощи като тази.

Вече съвсем се беше стъмнило; черните силуети на планините изпъкваха зловещо сред белите мъгли. Решихме да спрем. Ставаше прекалено опасно: отдясно пропаст, отляво стръмен, горист склон. Нямаше обаче къде да обърнем. Чудехме се: дали да продължим още малко и да потърсим място да отбием? Или просто да спрем тук? В такава нощ по пътя едва ли щеше да мине друга кола. Все още не можехме да вземем решение, а междувременно Силвиу продължаваше да кара с костенурска скорост, като се опитваше да различи очертанията на пътя през течащата по предното стъкло вода.