Робърт Шекли - 16 страховити истории

Изобщо не беше студено. Не болеше много. Съзнавах обаче, че съм зле и трябва да се добера до подслон възможно най-скоро. Най-вече трябваше да си сваля ски обувките, преди краката ми да започнат да се подуват.

Отначало си помислих да взема ските и щеките и да закуцукам към хижата, чийто покрив вече се виждаше по-надолу. Оказа се невъзможно. Изобщо не можех да се изправя. Освен това ските не бяха при мен — бяха останали някъде нагоре по склона. Имах само една щека и раницата все още бе на гърба ми.

Къде с куцукане, къде с пълзене, тръгнах надолу, но снегът ставаше все по-дълбок. Отначало се чувствах добре, но скоро усетих смазваща умора. Вече се стъмваше и над Маунт Адамс се събираха гъсти облаци. И левият глезен ме заболя. Освен това забелязах, че зад мен остава кървава диря. Не можех да определя от коя част на тялото ми идва, а започваше да ме боли на десетина места; нямах време да спра да проверя. Дори не носех аптечка в раницата.

Първите предвестници на бурята дойдоха точно, когато стигнах до хижата — вече на крака, или по-скоро на един крак и подпрян на щеката. В небето се носеха тъмни облачни повлекла̀, които скандинавците наричат „буреносни невести“ — онези дълги, тънки облачета, които предшестват виелица или порой. Когато стигнах до вратата на хижата и потърсих ключа под купчината дърва вляво, вятърът вече брулеше над главата ми. Ключът бе точно, където ми беше казал Едуин, под една стара дъбова цепеница. Взех го, отключих и се намъкнах вътре.

Беше модерна хижичка от светли брезови и кедрови дъски. Имаше две спални, голяма дневна, баня и кухня отзад. Свалих ски обувките и натиснах централния шалтер до вратата. Въпреки че изщрака обещаващо, ток явно нямаше. Едуин беше казал, че ще се обади да пуснат електричеството, преди да пристигна, но очевидно беше забравил или не беше успял.

С газа извадих по-голям късмет. Хижата имаше собствен резервоар. Проверих дали предпазителят е освободен, отворих вентила и скоро радиаторите в дневната заработиха. Едва тогава се почувствах достатъчно подсигурен, за да се занимая със себе си.

Нямаше телефон. За това знаех предварително.

Опитах се да сваля екипа си. Подутият ми глезен не искаше да мине през ластичния клин и реших да не го насилвам. Можех да остана известно време с клина. Дрехите ми бяха достатъчно разкъсани, за да установя къде съм ранен.

Драскотините и ожулванията по хълбоците и краката ми бяха доста болезнени, но не твърде сериозни — не ми пречеха особено. Основният проблем бяха глезенът и една по-дълбока рана точно под дясната ми лопатка, вероятно от някой клон. Докоснах я леко и установих, че е като дупка от щека за билярд и кърви. Не изтичаше много кръв, но и не спираше.

Легнах във вечерния сумрак на килима в дневната. Останал съм така дълго време, дори съм задрямал. Когато отново се размърдах, навън почти се беше стъмнило.

В това състояние дневната ми се струваше страшно голяма. Бях съвсем изнемощял. Хрумна ми, че може би съм се наранил по-сериозно, отколкото си бях помислил в началото. Дълбоката рана на гърба ми не спираше да кърви. Най-сетне реших да взема мерки.

Направих тампон от една възглавничка и я пристегнах на гърба си с чаршаф, който намерих в раклата под панорамния прозорец. Това забави кръвотечението, но не го спря. Кръвта ми продължаваше бавно да изтича и при всяко движение възглавничката се разместваше. Запитах се колко литра кръв мога да изгубя, без да изпадна в безсъзнание. Каквото и да правех, възглавничката не можеше да се задържи на едно място. Не успях да я стегна достатъчно, затова накрая я махнах.

Хижата скоро се постопли. В кухнята намерих две свещи и ги занесох в дневната. Сложих ги в един пепелник и ги запалих. На трептящата им светлина видях бързо събиращите се вечерни сенки под напора на бурята. Прозорците затракаха, сякаш самият дявол изпращаше телеграма. Бях ранен, потиснат и възмутен от собствената си глупост, срамувах се как съм допуснал този тъп инцидент с тръбите. Чувствах се като абсолютен некадърник. Освен това раната на гърба много ме притесняваше. Кървеше съвсем бавно, но постоянно. Колко още щях да издържа?

Вятърът задуха на пориви и близките клони зашибаха по прозорците. Бях сигурен, че е въпрос на време някой клон да счупи стъкло. И аз с нищо не можех да го предотвратя. Имаше дървени капаци, но, за да ги затворя, трябваше да изляза, а в сегашното си положение не бях сигурен, че ще се справя. Затова останах да лежа по гръб до дивана. Стомахът ми стържеше, не бях ял нищо от закуската на гара Ханфийлд. Лежах и чаках да видя дали прозорецът ще издържи.