Върнър Виндж - Огън от дълбините

Пред очите й затрепкаха светлини като от факли. Там някъде бяха корабите. Някои се опитваха да навлязат в орбита, други директно преминаваха на ултрасветлинна скорост. Само няколко стояха още върху гърчещата се земя. Синя раковина и Зелено стебло вървяха напред и сочеха пътя. Двамата използваха много сръчно предните си оси. Равна никога не бе подозирала, че това изобщо е възможно. Ездачите с тикане и побутване й помогнаха да изпълзи по стръмнините, които не би могла да преодолее сама с тялото на Фам на гърба си.

Най-после се озоваха на върха на хълма, но не останаха дълго там. Доскоро на това място имаше гъста горичка, а сега дърветата бяха проскубани като козината на краставо куче. Равна усети как земята се тресе под краката й. Какво ли още имаше да става?! Ездачите обикаляха наоколо. Ако спасението не дойдеше скоро и те щяха да последват останалите. Равна положи тялото на Фам върху земята. Пред очите й се откри ужасяваща гледка. Доковете скърцаха под напора на разрушението. Всеки миг от тях се откъсваше някое ново парче, което политаше в междузвездното пространство и скоро се изгубваше от поглед. Навсякъде около тях зееха черни празнини. На хоризонта се отдели още една част от Доковете и бавно се преобърна в пространството. Стотици километри конструкции и пръст се стовариха върху спасяващите се кораби.

Клонките на Синя раковина и Зелено стебло я пернаха отляво и от дясно. Тя прехвърли част от тежестта на Фам върху скродерите им. Ако четиримата свържеха системите си за поддържане на изкуствена атмосфера, можеха да си осигурят още няколко минути живот.

— Ето го „Единак II“. Ще го насоча за кацане.

Дюзите ги заслепиха с ярката си светлина. Никак не беше здравословно да са толкова близо до кораб, който каца. Само преди час тази маневра щеше да е чисто самоубийство, но вече нямаше значение дали огнената струя ще наруши равновесието на Доковете или ще повреди някой от корабите в тях.

И все пак, къде да приземят това чудо? Навсякъде зееха дупки и се търкаляха скали. Равна закри очи от ослепяващо ярката светлина. После всичко потъна в дим. Тя дочу тъничкия гласец на Синя раковина да прониква през общата им атмосферна обвивка:

— Хайде да вървим!

Постара се да се придържа плътно до ездачите и четиримата се изтърколиха надолу от спасителния си остров. „Единак II“ висеше точно над една от дупките. Дюзата му не се виждаше, но пламъците, които излизаха от нея, осветяваха ярко зейналата празнина и превръщаха кораба в рязко открояващ се силует на фона на околния мрак. Двигателите за ултрасветлинна скорост приличаха на извити бели дъги от двете му страни — огромно водно конче с блестящи криле, което оставаше недостъпно за тях. Можеха да се доберат до ръба на дупката. А после какво? Страничните двигатели не позволяваха да се доближат на по-малко от сто метра до кораба. Само някой изключително ловък (и луд) човек би се опитал да се покатери по крилата.

Но и ездачите бяха достатъчно отчаяни, за да се решат на рисковани постъпки. Точно когато горещината стана непоносима, огънят от дюзата внезапно взе да примигва и постепенно отслабна. Корабът започна да пропада в дупката. Това обаче изобщо не разколеба ездачите.

— По-бързо! — извика Синя раковина.

Равна най-накрая схвана какво са замислили двамата. Много по-пъргаво и бързо, отколкото можеше да се очаква от тромавите колички и трудноподвижните стебла, спътниците й се изтърколиха до ръба на пропастта. Равна усети как почвата поддава под краката й и после всички полетяха в мрака.

Конструкцията на Доковете се простираше на стотици метри надолу, на места стигаше дори километър. Сега те падаха свободно през отворилите се празнини, мрачни и зловещи дупки, които вещаеха смърт. Падането продължаваше равномерно и не след дълго Равна се освободи от обзелата я дива паника. В края на краищата това бе просто свободно падане, което изглеждаше много по-спокойно от рушенето на Доковете. Тя успяваше лесно да се държи за ездачите и дори изкуствено поддържаният пласт въздух около тях в един момент й се стори по-плътен.

Около тях като в странен сън бавно се носеха останки от агравитационните платформи и онова, което доскоро бяха Доковете. Всичко падаше с еднакво умерена скорост надолу. Заобикалящият ги вакуум позволяваше да се носят като перушинки. Ако продължаваха все така, само след пет минути щяха да навлязат в атмосферата на планетата. Скоростта им на падане беше само три-четири километра в секунда. Дали ще изгорят при съприкосновението си с нея? Най-вероятно. Щяха да припламнат само за миг над плътната покривка от облаци.