Върнър Виндж - Огън от дълбините

Равна вдигна очи над листата на Синя раковина и се загледа към илюминаторите. Току-що бяха преминали терминатора на планетата и се опитваха да се измъкнат от притеглянето й. Продължаваха да падат свободно, но сега се движеха по траектория, където нямаше опасност да се сблъскат с особено големи предмети.

Познанията на Равна за космическите полети се свеждаха до фактите, известни на всеки обикновен пътник и почитател на приключенската литература. Но дори тя осъзна, че Синя раковина беше извършил чудо, за да ги спаси. Когато се опита да му благодари, ездачът се затъркаля напред-назад около местата за прикрепяне, мърморейки нещо тихо на себе си. Дали беше смутен или проявяваше присъщата на ездачите разсеяност? Затова пък заговори Зелено стебло и по гласа се усещаше как нейната гордост се опитва да надделее природната й срамежливост.

— Както знаете, ние се прехранваме с междузвездна търговия. Ако сме достатъчно предпазливи, животът ни може да бъде сравнително спокоен и ведър, но това означава да се ограничим само с кратки маршрути. Синя раковина натрупа много опит по време на пътуванията ни, а освен това е програмирал в скродера си всички опасни ситуации, които могат да ни се изпречат на пътя. Той наистина е ас в пилотирането.

В ежедневието ездачите бяха нерешителни и бавно съобразяваха. Но в критични ситуации бързо вземаха решения и бяха готови на премерен риск. Равна се зачуди доколко заслугата за това беше на техните скродери.

— Сърдя се — намеси се Синя раковина. — Аз просто отложих скока в пространството. Повредих няколко от двигателите за ултрасветлинна скорост. Ами ако откажат да се ремонтират? Тогава какво ще правим? Всичко около тази планета е в развалини. На хиляди километри около нея се носят гигантски късове боклук. Е, вярно че не са толкова нагъсто като край Доковете, но въпреки това са опасни, защото се движат с огромна скорост. При това всеки миг тук ще нахлуят и създанията на Отклонението. Те ще погълнат всички оцелели.

— Ах! — Листенцата на Зелено стебло застинаха в комичен безпорядък. Известно време тя мърмореше нещо на себе си. — Прав си, бях забравила. Мислех, че вече сме в открития космос, но…

Откритият космос сега приличаше на тунел в някое стрелбище. Равна отново погледна към екраните над командното табло. Бяха попаднали откъм осветената страна на планетата. Намираха се приблизително на петстотин километра над главния й океан. В простора над хоризонта не се виждаха никакви пламъци и светкавици.

— Не забелязвам никакви следи от битка — каза с надежда Равна.

— Съжалявам — Синя раковина превключи екраните на по-важна за него информация. Повечето от данните бяха съществени за навигацията на кораба, но не говореха нищо на Равна. Погледът й случайно попадна на медицинската кабина. Фам Нувен отново дишаше. Системата на кораба явно беше способна да го върне към живот. После Равна забеляза нещо върху страничните екрани, което бе пропускала досега. Там атаката се виждаше с ужасяващи подробности. Локалната мрежа беше разкъсана на стотици пищящи части. От повърхността на планетата долитаха единствено автоматични гласове и те призоваваха за бърза медицинска помощ. Грондър също се намираше някъде там. Равна бе почти сигурна, че нито един от колегите й в отдел „Маркетинг“ не е успял да се спаси. Атаката срещу планетата бе дори по-унищожителна от тази в Доковете. Наоколо се забелязваха само няколко оцелели кораба и късове от повърхността. Но дори тези бегълци ги очакваше сигурна гибел. Без помощ, която освен това трябваше значително да надхвърля възможностите на Средно ниво, те щяха да загинат до няколко минути. Можеха да оцелеят най-много няколко часа, ако излезеха извън орбита. Цялото ръководство на Организация „Вриними“ беше погубено още преди да осъзнае какво точно става.

„Вървете! — каза Грондър. — Вървете!“

Около орбитата на планетата се водеше битка. Равна видя летящите нагъсто един до друг отбранителни кораби на „Вриними“. Дори без контрол от земята някои от тях все още устояваха срещу атаките на флотата на Отклонението. Светлините от тяхната битка щяха да стигнат повърхността много след падането на защитниците. Тогава врагът вече щеше да е там. Колко ли време още остава? Може би минути.

— О-хо! Я погледнете натам. Отклонението разполага най-малко с четири хиляди кораба. Те вече преминават през редиците на защитата.

— Но и в орбита почти никой не е останал — намеси се Зелено стебло. — Надявам се, че не всички са мъртви.