Върнър Виндж - Огън от дълбините

Обикновено вечер я оставяха сама. Понякога нощем й се струваше, че нейните родители стоят отвън пред вратата и чакат тя да ги забележи. Въпреки че беше видяла с очите си как умират, нещо дълбоко вътре в нея отказваше да приеме този факт.

Уханието на храната върху огъня я накара да излезе от унеса. Тя позна, че тази вечер ще има месо с боб и някаква подправка, която много приличаше на лук. Виж ти, каква изненада — изглеждаше много вкусно. Но каквото и друго да й предложеха, тя пак щеше да го приеме с удоволствие. Джоана не беше опитвала прясна храна от шейсет дни. Осолено месо и сушени зеленчуци бяха единственото зимно меню. Ако Джефри беше тук, досега да е изпаднал в ярост от това еднообразие. Изминаха месеци, откакто шпионите на север бяха докладвали, че братчето й е загинало по време на атаката… Джоана дори взе да привиква с тази мисъл. Понякога да си съвсем сам правеше нещата… по-прости.

Глутницата постави пред нея чиния с боб и месо. Отстрани сложи нещо, подобно на нож. Е, добре тогава. Джоана взе извитата дръжка, пригодена за челюстите на кучетата, и заби острието в късовете месо.

Почти беше приключила с вечерята, когато дочу внимателно драскане по вратата. Прислужникът избърбори нещо. Посетителят му отговори и после премина на съвсем приличен самнорск (гласът зловещо приличаше на нейния):

— Здравейте там вътре! Аз съм Книжовника. Бих искал малък разговор, може ли?

Една от частите на нейния прислужник я погледна въпросително; останалите бяха впили очи във вратата. Книжовника беше онзи, когото тя кръсти Надутия клоун. Глутницата му също участваше в засадата заедно с Белязаното чело, но беше толкова глупава, че момичето изобщо не изпитваше страх от него.

— Може — отговори то и се упъти към вратата.

Прислужникът-телохранител сграбчи в челюстите си арбалетите и всичките му пет части се промъкнаха по стълбата към тавана. Долу нямаше място за повече от една глутница.

Влагата и студът нахлуха в стаята заедно с посетителя. Джоана се върна обратно до огъня, докато гостенинът сваляше мокрите си наметки. После отърси козина като куче — доста шумно и весело удоволствие, само да не си наблизо в този момент. Най-сетне Книжовника се примъкна до огъня. Под наметките беше облечен в обичайните раирани куртки с отвори на гърба и хълбоците. Личеше, че специално е подплатил дрехите в раменете, та да изглежда по-як, отколкото беше в действителност. Един от членовете му навря нос в чинията й, докато останалите въртяха глави във всички посоки. Но избягваха да я поглеждат в очите.

Джоана сведе поглед към глутницата. Тя все още се притесняваше да говори на всички членове едновременно. Обикновено се съсредоточаваше в онзи, чийто поглед успееше да улови.

— И така, за какво искаше да говорим?

Една от главите най-после я погледна право в очите и нервно облиза устни.

— Тъй, ами как да кажа… Исках да видя дали се чувствате удобно… Имам предвид…

Последва неразбираемо крякане. Нейният прислужник отвърна отгоре — най-вероятно обясняваше на госта в какво настроение е тя. Книжовника се изправи. Четири от главите му се втренчиха в Джоана. Другите две части затичаха напред-назад, сякаш обмисляха нещо изключително важно.

— Виж какво, ти си единственото човешко създание, което съм виждал, но аз по природа съм много любознателен. Разбирам, че не се чувстваш никак добре тук… — Надутият клоун нямаше равен на себе си, когато трябваше да се констатира нещо очевидно. — … И напълно те разбирам. Трябва да знаеш, че правим всичко, което е по силите ни, за да ти помогнем. Ние не сме онези лоши хора, които убиха родителите и брат ти.

Джоана опря ръка в ниския таван и се наведе напред. „И вие сте същите разбойници; но в момента ви търпя, защото имаме общи врагове.“

— Това ми е известно и затова ви помагам. Още да си играете с детските програми на компютъра, ако не бях аз. Нали доброволно ви показах уроците по четене. Ако имате достатъчно ум, момчета, до лятото вече ще сте получили барут.

Компютърът беше нейната безценна играчка, с която не се делеше от години. Освен обичайните програми и игри, в паметта му имаше кодирана и цялата история за развитието на науките и технологиите. Добиването на барут беше едно от най-простите неща в нея. Щом времето се оправеше, щяха да предприемат няколко проучвателни експедиции. Дърворезбарите вече познаваха сярата, но нямаха достатъчно количество от нея в града. Щеше да е по-трудно да направят топове, но ако и това станеше…