Върнър Виндж - Огън от дълбините

Човешките същества и глутниците си подхождаха и кралицата беше достатъчно мъдра, за да извлече полза от това. Равна харесваше кралицата, а Пилигрима й допадаше още повече. Но в края на краищата глутниците щяха да се окажат истински облагодетелстваните от връзката между двете раси. Кралицата си даваше ясна сметка за слабите страни на своя вид. Историята на Остриетата датираше поне отпреди десет хиляди години. Макар да имаха високоразвит интелект, те притежаваха един основен недостатък, който спъваше техния прогрес — не можеха да работят близо един до друг, без да изгубят способността си да разсъждават. Цивилизацията им беше изградена от единични, изолирани един от друг умове, които бяха затворени по принуда в себе си. Това ги обричаше никога да не надхвърлят определени граници. „В по-далечна перспектива ние бихме могли да измъкнем остриетата от това безизходно положение.“

Равна вдигна глава към небето. Сега галактичният диск приличаше по-скоро на сияние. Не можеше да се разбере неговата истинска форма. По-далечните части бяха затъмнени от ярките петна на близките звездни рояци. Те приличаха на купчина скъпоценни камъни, пронизани от светлинни лъчи. Но там, близо до южния хоризонт, се виждаха два светли облака с неправилна форма. Магеланите! Внезапно всичко си дойде на мястото и Вселената вече не изглеждаше толкова чужда и непозната. Флотата на Аниара трябваше да бъде…

— Чудя се дали оттук могат да се видят Страумлинските владения — каза Джоана. Повече от година се бе чувствала в ролята на възрастен. След утрешния ден вече никога нямаше да стане отново дете. Но сега гласът й звучеше слаб, несигурен и беззащитен.

Равна тъкмо отвори уста да обясни, че това би било съвсем невероятно, когато…

— Възможно е да ги видим, твърде е възможно.

Беше Амди. Глутницата му стоеше сгушена между телата на човешките същества. Чувстваше се прекрасно, обгърнат от тяхната топлина.

— Порових се в Компютъра и се опитах да разбера кои светове е възможно да зърнем оттук.

Две от муцунките му се очертаха на фона на небето. Също като човешки ръце те се простряха нагоре и започнаха да сочат.

— Най-ярките петна са близки източници на светлина. Те не стават за ориентиране.

После посочи няколко ярки съзвездия, настоявайки, че с помощта на Компютъра е открил кои са те. Амди разпозна дори Магелановите галактики. Излиза, че беше схванал много повече от самата Равна.

— … И така, Страумлинските владения са били…

Били! Май тоя път съвсем я загази, малкият!

— … На Върха на Отвъдното, но по-близо до галактичния диск. Ето, виждате ли онзи звезден квадрат? — носовете се сбутаха един друг. — Ние го наричаме Великия квадрат. И така, прокарайте една мислена линия от горния ъгъл на шест хиляди светлинни години и ще бъдете точно на Страумлинските владения.

Джефри се надигна на колене и мълчаливо загледа небето.

— Но щом са толкова далече, възможно ли е изобщо да видим нещо?

— Е, няма да са точно страумлинските звезди, но само на четиридесет светлинни години от Страум има един синьо-бял гигант…

— Аха — прошепна Джоана. — Сторлис. Бяха толкова ярки, че хвърляха сенки дори през нощта.

— Това е четвъртата ярка звезда по права линия нагоре от ъгъла — нали виждате, образуват почти права редица. Аз го виждам, значи и вие можете.

Джоана и Джефри дълго време не проговориха, вперили очи в звездната пътека. Равна горчиво сви устни. Бяха толкова добри деца, а съдбата им отреди да минат през изпитания, които можеха да пречупят дори възрастен човек със силна воля. Не помогна дори това, че родителите им се бориха до последен дъх да ги опазят; бяха избягали от Заразата с намерение по-късно да я разрушат. Но…

В Отвъдното имаше още милиони раси, които в стремежа си да се доберат до Трансцендентното бяха готови да сключат сделка със самото Зло. И още колко се самоунищожаваха по този начин. Но не, и това не се оказало достатъчно на Страумлинските владения. Те нагазиха в Трансцендентното и с неразумните си действия събудиха нещо, което заплаши съществуването на цялата Галактика.

— Мислите ли, че там е останал някой? — попита Джефри. — Нима ние сме единствените оцелели?

Сестра му го притисна до себе си.

— Може… Може да не са точно в Страумлинските владения. Но в останалата част на Галактиката… Погледни само — тя е цяла и още си е на мястото. — Последва тих смях. — Татко и мама, Равна и Фам. Те спряха Заразата. — Тя махна с ръка срещу небето. — Благодарение на тях всичко това все още го има.