Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Хм, така е, но ти можеш да достигаш едновременно всички уреди за управление.

— Това е само част от моите предимства. Ние, Остриетата, имаме по-гъвкав ум от този на бедните двукраки. Представяш ли си какво би станало, когато всички започнем да носим радиопелерините и направим свои собствени летящи машини?

Кралицата се усмихна, но сега усмивката й бе малко тъжна.

— Ти се размечта, Пилигриме. Забравяш, че сме в Изостаналата зона. Агравитаторите ще се износят след няколко години. Каквото и да постигнем, то ще е незначително в сравнение с възможностите, които току-що описа.

— Че какво от това? Нали виждаш каква е историята на човечеството. На Нийора са трябвали по-малко от два века, за да възстанови отново междузвездните полети. Ние разполагаме с много по-богата информация от техните археолози. Заедно с човешките същества представляваме чудесен екип; те ще ни помогнат да разгърнем всички свои способности.

Сигурно след век щяха да имат свои орбитални станции, а след още сто години ще започнат да строят междузвездни кораби. Някой ден щяха да излязат от Изостаналата зона.

— Значи и ти като Стийл мислиш, че ние сме някаква по-особена раса, на която е отредена щастлива съдба в Отвъдното? Много интересно. Но единствените представители на Отвъдните светове, които познаваме, са човешките същества и ездачите. Не знаем какво представляват те в сравнение с останалите раси там. Дори Компютърът не дава задоволителен отговор на този въпрос.

— Ето защо Зелено стебло е толкова важна за нас, кралице. Ние се нуждаем от опит в отношенията с другите раси. По всичко личи, че ездачите са най-разпространеният вид в Отвъдното. Необходимо е да общуваме с тях, колкото се може повече.

Мислите на Перегрин отново се върнаха към настоящия момент и към Равна, която седеше до него. Тя все още се усмихваше насреща му. Протегна ръка и погали най-близката глава.

— Наистина имаш средновековен начин на мислене.

Двамата поседяха под сянката на папратите още няколко часа. Приливът отдавна заля Зелено стебло и навлезе в сушата трийсетина метра по-навътре от мястото, където я оставиха. Лунният сърп неотклонно следваше слънцето по пътя му към хоризонта. Водата нямаше да стигне по-далече. Равна се изправи и засенчи очи срещу светлината на залеза.

— Май дойде време да си вървим, а?

Тя кимна с глава.

Лятото взе бавно да се оттегля от земите около Тайния остров. Започна все по-често да вали и вече нямаше опасност от горски пожари. Селяните се готвеха за жътва, въпреки последиците от войната и сушата. След всяко денонощие слънцето потъваше все по-дълбоко зад северните хълмове. С течение на времето здрачът траеше все по-дълго и истинският мрак настъпваше едва към полунощ. После се появяваха звездите.

Не го бяха мислили предварително, но през последната лятна нощ се случиха много неща. Равна изведе децата в полето край Замъка на звездния кораб, за да погледат звездите.

Тя се загледа надолу към подножието на хълма. Беше твърде тъмно, за да различи островите под тях. Само факлите по бойните кули на Тайния остров показваха къде се намира той. Там бяха струпани всички камери, поддържащи летаргичния сън. В тях спяха сто петдесет и едно деца — последните оцелели от полета на страумляните. Джоана твърдеше, че повечето от тях могат да бъдат съживени отново. Колкото по-скоро го направеха, толкова по-големи бяха шансовете да спасят децата. Кралицата също се запали от тази идея. Голяма част от помещенията в замъка бяха ремонтирани и пригодени за потребностите на човешките същества. Тайният остров щеше да им осигури добра защита през зимата. Дори да падне дълбок сняг, поне нямаше да ги брулят свирепите зимни ветрове. Ако всичко минеше успешно, децата щяха да се чувстват добре на острова. Равна се беше привързала към Джефри, Джоана и Амди, но дали можеше да се справи с още сто петдесет и едно деца? За разлика от нея кралицата изобщо не се колебаеше. Тя вече замисляше да основе училище, където малките Остриета да изучават човешките същества, а децата да усвояват особеностите на света, в който им се налагаше да живеят. Наблюдавайки Джефри и Амди, Равна лесно можеше да си представи какво би се получило от това. Тези двамата бяха по-близки от останалите деца, които познаваше. При това заедно притежаваха много по-висок интелект от другите. Причината не бе единствено математическият гений на кутретата; способностите на двамата се простираха и в много други области.