Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Мислих много върху тази своя грешка и оттогава се стремя да я поправя при другите си наследници.

— Да, като при Вендейшъс например! Както и да е. Това сега няма значение. Вендейшъс може би е просто друг тип грешка. Въпросът е, че ти създаде мен . Доскоро мислех, че си превъплъщение на божествения гений. Сега вече не съм убеден в това. Искам да се променя. И да заживея в мир. — Една от главите се втренчи в Равна, а другата — в „Единак II“ на Тайния остров. — Във Вселената съществуват много предизвикателства, достойни за усилията на нашия гений.

— Долавям предишната ти арогантност. Защо изобщо трябва да ти вярвам?

— Аз помогнах на децата да се спасят. Запазих кораба непокътнат.

— Ти винаги си умеел да прецениш кое ще е по-изгодно за теб.

Една от страничните глави на Фленсер се дръпна назад. (Това е нещо като да присвиеш небрежно рамене.)

— Тук ти имаш предимство, родителко, но моята войска стои на север и само чака знак. Нека сключим мир. В противен случай ще последват десетилетия взаимно дебнене и войни.

Отговорът на кралицата беше пронизителен вик. („Това е знак за голямо раздразнение, ако още не си се досетила.“)

— Какво безсрамие! Мога да те убия още сега и така ще си осигуря поне един век мирен живот!

— Готов съм да се обзаложа, че дори няма да ме докоснеш. Ти ми осигури защита, докато идвах насам. Освен това една от най-силните черти на душата ти е омразата към лъжата и предателството.

Възрастните части на кралицата приклекнаха на задниците си, а кутретата пристъпиха няколко крачки напред към Фленсер.

— Измина много време, откакто се видяхме за последен път, Фленсер. Щом ти си се променил, защо да не го направя и аз?

За миг всички части на Фленсер замръзнаха по местата си. После половината бавно станаха на крака и лека-полека тръгнаха към кралицата. Стрелците от двете страни надигнаха арбалетите и се прицелиха. Фленсер спря на около шест метра от владетелката. Главите му се полюляваха уж разсеяно насам-натам, но вниманието им беше приковано в нея. Накрая се разнесе учуден, почти засрамен глас:

— Наистина, всичко е възможно. Но как така след шест века… изневери на своята душа, кралице? Тези новите са…

— Точно така, не всичките са мои.

Фленсер се върна на предишното си място.

— Аз все още искам мир.

— Ти също изглеждаш променен. (Този път кралицата наистина е много изненадана.) Колко части от теб всъщност са Фленсер?

Дълга пауза.

— Две.

— Много добре. Ако е вярно, значи наистина ще има мир.

После извадиха картите на двете владения. Кралицата настоя да разбере точното разположение на войските на Фленсер. Освен това постави условие той да разоръжи армията си и към всеки взвод да бъдат прикрепени две или три от нейните глутници. Те трябваше да й докладват редовно за всяка промяна. Фленсер се задължаваше да предаде радиопелерините. Оттук нататък щеше да бъде под постоянното наблюдение на дърворезбарите. Тайният остров и Хълмът със звездния кораб преминаваха във владение на кралицата. Двамата очертаха новите граници на своите територии. Те дълго и шумно спориха доколко владетелката на дърворезбарите ще упражнява контрол върху останалите земи на Фленсер.

Слънцето вече се беше изкачило високо в южното небе и показваше пладне. Фленсер се изправи на крака. Частите му се струпаха около сакатия, за да му помогнат да се качи на количката. После той се поколеба.

— И едно последно нещо, скъпа кралице. Чиста формалност. Аз убих двете части на Стийл, когато той се опита да взриви кораба на Джефри. При тебе ли са останалите от него?

— Да.

— Добре тогава — продължи Фленсер. — Бих искал да поема настойничеството върху неговите останки. Аз…

— За нищо на света! Той беше умен почти колкото теб, въпреки че дързостта му понякога стигаше до лудост. Затова се опита да ни се опълчи. Дори не си помисляй да го възстановиш отново!

Фленсер се събра в плътна група. Всички очи бяха вперени в кралицата. „Гласът“ му беше тих и умолителен.

— Моля те, кралице. Това е нещо незначително, но аз съм готов да забравя за сключеното примирие — и той посочи към картите, — ако не получа, каквото искам.

— Щом това е толкова незначително, тогава защо рискуваш всичко заради него?

— Това си е моя работа! Искам да кажа… Стийл е моето най-велико творение. Аз се гордея с него. Освен това нося отговорност за съдбата му. Не чувстваш ли и ти същото към Вендейшъс?

— Аз вече съм решила какво да правя с него — процеди неохотно кралицата.