Върнър Виндж: Огън от дълбините

(„Всъщност глутницата на Вендейшъс все още е цяла и непокътната; боя се, че кралицата даде доста прибързани обещания и вече трудно ще се справи с него.“)

— Бих искал поне малко да облекча нещастието, което причиних на Стийл. Предполагам, че ме разбираш добре.

Двете глутници дълго и мълчаливо се изучаваха взаимно. Равна прехвърляше поглед ту на едната, ту на другата, опитвайки се да разгадае изражението им. Никой не пророни нито дума. Дори коментарите на Пилигрима за това дали Фленсер просто лъже или наистина душата му се е променила, секнаха в ухото й.

Накрая кралицата се реши.

— Добре тогава, можеш да го вземеш.

Перегрин Уиккукракрана летеше . За пилигрими се говореше в легендите още отпреди хиляда години, но нито един от тях не беше преживял подобно нещо! Той беше готов да запее от възторг, но навреме се сети, че това ще причини физическа болка на спътниците му. И без това бяха достатъчно наплашени от лудешкото му пилотиране, за което мислеха, че се дължи единствено на неговата неопитност.

Перегрин издигна совалката до облаците и се гмурна сред тях. Дори успя да потанцува с една гръмотевична буря. Колко пъти беше наблюдавал облаците, опиянен от техния бяг.

Откакто напуснаха обагрените в мораво висини и започнаха да летят сред облаците, Равна изглеждаше все по-притеснена. След като стомахът й се сви в спазъм при поредния лупинг, тя най-накрая не издържа и рязко каза:

— Може ли вече да се приземим? Сигурно ще трябва да отложим всичко това… — Уф! — … Докато се научиш да пилотираш по-добре.

— О, да, да, разбира се! Водата долу ей сега ще свърши.

На хоризонта се очерта тъмен кръг, а след него се появи и още един.

— Скоро ще стигнем твоя прибой, Зелено стебло.

— Това ли са островите, за които ни говореше? — попита Равна.

Перегрин се консултира с навигационните карти на совалката и положението на слънцето.

— Да, те са.

Всъщност нямаше никакво значение дали са те или не са. Западният океан се простираше на дванайсет хиляди километра и цялото му протежение около тропиците беше осеяно с островни вериги. Единственото, което различаваше групата под тях, бе, че е малко по-настрана от останалите; най-близкото поселище на островитяните се намираше на две хиляди километра.

Малкият необитаем остров беше заобиколен от безкрайна водна шир. Двамата с Равна помогнаха на Зелено стебло да се спусне на земята. Макар да знаеше, че скродерът й е само несъвършено копие на истинските, Пилигрима беше много впечатлен от него. Всяко от четирите колела имаше самостоятелна ос. Зелено стебло можеше да се добере почти до билото на кораловия остров съвсем сама, без ничия помощ.

Най-накрая превалиха билото и пред тях се ширна океанът. Една от частите на Пилигрима се втурна напред под предлог да намери просека в гъсталака, по която да се спуснат надолу. Всъщност жадуваше да стигне час по-скоро до водата, да вдиша соления й мирис и дъха на гниещите водни растения. Сега отливът беше оголил дъното и върху него имаше милиони малки локви, някои от тях не по-големи от скалисто изворче.

— Къде искаш да те оставим? — обърна се Перегрин към ездача. — Ако сега те заведем чак до водата, когато дойде приливът, ти ще се озовеш доста надълбоко в океана.

Зелено стебло не отговори, но всичките й клонки сочеха към водата. Колелата на скродера се пързаляха и въртяха без никаква координация помежду си.

— Хайде да я заведем по-близо до водата — каза след малко Равна.

Стигнаха до един сравнително равен коралов риф, прорязан от плитки дупки и канали.

— Намери някое хубаво място, а аз отивам да поплувам — каза Перегрин.

Застана в края на кораловия риф и погледна надолу. Събра частите си плътно една до друга и несръчно цопна във водата.

След няколко минути попадна на едно закътано местенце, покрито с пясък и защитено срещу мощните морски течения.

— Ей, елате насам! — извика той към Равна и Зелено стебло.

Докато те преодоляваха внимателно белите заоблени камъни по брега, Пилигрима приседна и започна да облизва драскотините, оставени от острите коралови ръбове.

Зелено стебло започна да си тананика нещо. След малко песента й премина в говор.

— Прекрасно море, красив бряг. Точно това ми трябва сега. Просто да си седя и да си мисля с моите темпове.

— Колко дълго ще останеш тук? — попита Равна. — Ще ни липсваш.

Това не беше обикновена любезност. Зелено стебло наистина щеше да липсва на всички. Дори с нейната разсеяност и къса памет, тя беше единственият експерт, владеещ системите за самосъхранение на „Единак II“.