Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Слънцето се върна! Слънцето се върна!… Ей, защо е толкова тъмно тук вътре?

Пилигрима му отговори:

— Артефактът — нещото, което помагаше на Фам — угасна.

— Лелеее, да не искаш да кажеш, че сте изключили главното осветление?

Капакът се отмести и през отвора се промъкна главата на момчето заедно с няколко от кутретата. Силуетите им се очертаха в светлия кръг. Джефри се покатери през ръба на люка. Веднага след него влезе и сестра му.

— Контролното табло е точно тук… Ето, виждате ли?

Мека светлина огря извитите сводести стени. Всичко беше съвсем делнично и обикновено с изключение на… Джефри замръзна на място, очите му се разшириха и той притисна ръка към устата си, за да заглуши вика. После се обърна и се хвърли към Джоана.

— Какво е това? Какво е това? — долетя гласът му иззад люка.

В мига, в който го зърна, Равна съжали, че изобщо е обърнала очи натам.

— Фам? — промълви тихо тя, осъзнавайки, че няма да получи отговор.

Фам или онова, което беше останало от него, лежеше сред Противодействието. Артефактът вече не излъчваше светлина. Криволичещите му краища се сливаха с околния мрак. Сега повече от всякога приличаше на гнил пън. Но този пън обгръщаше и пронизваше тялото на мъжа, свряно вътре в корубата му. Нямаше нито кръв, нито обгаряния. Човешката плът и материята на творението сякаш се бяха слели в едно.

Пилигрима се примъкна близо до нея, а носовете му почти докосваха неподвижните тела. Лютивата миризма все още изпълваше помещението. Беше дъхът на смърт, но не приличаше на воня от гниеща плът. Онова, което умря тук, имаше плът, но повечето от материята му беше нещо съвсем друго.

Равна погледна към китката си. Върху екрана бяха останали само няколко реда букви и цифри. Не се забелязваше никакъв ултрасветлинен трафик. „Единак II“ сигнализираше за проблеми в определяне на координатите си. Бяха попаднали дълбоко в Изостаналата зона, далеч от всяка надежда за спасение, извън досега на Заразата. Тя се взря в лицето на Фам.

— Ти успя, Фам. Наистина успя.

Каза го съвсем тихо, почти на себе си.

Сложната структура на Противодействието сега се беше превърнала в крехка дантела, която заплашваше да се разпадне на прах дори при най-лекия полъх. Тялото на Фам лежеше оплетено в нея. Как биха могли да се доберат до него без да разкъсат…

Пилигрима и Джоана внимателно изведоха Равна от кабината. Тя не помнеше как е излязла навън и какво се е случило през следващите няколко минути. Не знаеше как са изнесли тялото. Нито Синя раковина, нито Фам можеха да бъдат спасени.

След малко я оставиха сама. Това не беше липса на съчувствие и съпричастност, ни най-малко… Но сполетялото ги бедствие, невероятните преживявания и извънредната ситуация твърде пренаситиха сетивата им. А имаше и ранени, за които трябваше да се погрижат. Все още не беше отминала и опасността от контраатака на фленсериерите. Навсякъде цареше хаос, нуждаеха се от незабавно въвеждане на ред.

Всичко това обаче не докосваше съзнанието на Равна. Тя бе стигнала края на своето дълго и отчаяно пътешествие, беше на края на силите си.

Над владенията на Фленсер се възцари мир и спокойствие. Поне нямаше активни военни действия. Който и да беше заповядал на вражеската армия да се оттегли, беше го направил изключително умно и съвсем навреме. Постепенно местните селяни и работници взеха да излизат из полето. Онези, които успяха да се отърсят от преживяния шок, изглеждаха доволни, че са се отървали от стария режим. Животът по фермите постепенно възвръщаше предишния си ритъм. Селяните хвърлиха всички сили да заличат следите от летните пожарища и последната война. Лека-полека се съвземаха от най-страшната битка, позната в тяхната история.

Кралицата прати вестоносци на юг, за да разнесат новината за победата. Но иначе по нищо не личеше, че бърза да се върне в своята столица. Дърворезбарите помагаха на работниците в полето и правеха всичко, което е по силите им, за да не са в тежест на местните жители. Продължаваха обаче зорко да охраняват Хълма със звездния кораб и стария замък на Тайния остров. Неговите подземия още пазеха спомена за нечувани ужаси, дали храна за легенди и предания през последните няколко века.

От избягалите войници все още нямаше и следа. Селяните охотно разказваха своите версии за онова, което може да се е случило. Повечето от тях бяха зловещо достоверни.

Една привечер, двайсетина дни след края на битката, когато слънцето пълзеше към северните склонове, във въздуха се разнесе звук от бойни рогове. Равна и Джоана се събудиха и за миг се озоваха върху крепостната стена на замъка. Великолепният залез най-напред грабна очите им.