Върнър Виндж - Огън от дълбините

Всички данни обаче сочеха, че до такава среща никога няма да се стигне. Ръчният й компютър безмилостно показваше четиридесет и пет часа до пристигането на флотата на Заразата.

Джефри и Джоана бяха край своя кораб, скрит под огромния купол. Седяха върху стълбата към люка, вплели ръцете си една в друга. Когато широката порта се отвори и каручката мина през нея, Джоана се изправи на крака и помаха. После братът и сестрата зърнаха Равна. Момчето стремглаво се спусна по стълбата. Щом стъпи на земята обаче, то постепенно забави крачка.

— Джефри Олсъндот? — тихо попита Равна.

Стойката на момчето издаваше колебание. Въпреки това то се силеше да си придаде тържествен израз, който изобщо не отговаряше на неговите девет години. Бедният Джефри, колко дълго се е терзаел от мисълта, че е съвсем сам на този свят.

Равна слезе от каручката и се отправи към него. Момчето бавно излезе на светло. Беше заобиколено от цяла тълпа малки кученца. Едно от тях дори висеше на рамото му; другите сновяха между краката му и изобщо нямаха намерение да се отдръпнат. Тъй като го бяха наобиколили отвсякъде, Джефри спря доста далече от нея.

— Равна?

Тя кимна с глава.

— Можеш ли да се приближиш още малко? Звукът от мислите на кралицата е твърде висок.

Гласът беше на момчето, но неговите устни изобщо не помръдваха! Равна прекоси и последните метри, които ги деляха. Кутретата и момчето пристъпиха предпазливо. Тя вече различаваше разкъсаните дрехи на Джефри и парцалите върху раменете, лактите и коленете му, които приличаха на превръзки. Лицето му беше чисто, но косата му стърчеше в пълен безпорядък.

Джефри я погледна сериозно и тържествено, а после вдигна ръце да я прегърне.

— Благодаря ти, че дойде.

Гласът му заглъхна, когато опря глава на гърдите й, но той не заплака.

— Благодаря на теб и на горкия г-н Синя раковина.

Същият глас, пак така тъжен и приглушен, този път идваше откъм групата кутрета.

Джоана Олсъндот вече стоеше зад тях. Нима беше само на четиринайсет години?! Равна й протегна ръка.

— Както разбрах, самата ти си свършила работа за цяла армия спасители.

От каручката се разнесе гласът на кралицата:

— Всичко дължим на Джоана. Тя промени нашия свят.

Равна махна с ръка към подвижната стълба на кораба. От люка над нея струеше светлина.

— Фам горе ли е?

Момичето се накани да отговори, но беше изпреварено от глутницата кученца.

— Да, там е. И Пилигрима е при него.

Кутретата се освободиха от прегръдката на Джефри и заприпкаха към стълбата. Само едно от тях изостана назад и започна да тегли Равна към кораба. Тя ги последва, а Джефри тръгна с нея.

— Но кой е тази глутница? — обърна се тя към момчето и посочи кутретата.

Джефри спря изненадан.

— Амди, разбира се.

— Много съжалявам — долетя гласът на момчето откъм първите кутрета. — Толкова често сме разговаряли, та съвсем забравих, че не ме познаваш.

Последваха най-разнообразни шумове и звуци, които завършиха с човешко кискане. Тя погледна надолу към люлеещите се глави. Беше готова да се обзаложи, че малкото дяволче съвсем добре осъзнаваше досегашната си анонимност. Най-сетне загадката беше разкрита.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза тя, едновременно ядосана и очарована. — А сега…

— Точно така, има да вършим къде-къде по-важни неща. — През това време глутницата продължаваше да се катери по стълбите. Очевидно Амди изпадаше ту в дълбока тъга, ту го обземаше лудешка активност. — Представа нямам какви ги вършат там вътре. Изритаха ни от кабината веднага, щом им показахме кое къде е.

Равна плътно следваше глутницата, а Джефри гледаше да не изостава от жената. По нищо не личеше, че в кораба става нещо необичайно. Вътрешността на купола приличаше на гробница и ехтеше от разговорите на глутниците край нея. Още докато се изкачваха по стълбата обаче, повечето шумове постепенно заглъхнаха. От люка над тях не долиташе никакъв звук.

— Фам?

— Той е там горе. — Беше Джоана, изправена в подножието на стълбата. Двете с кралицата ги гледаха с вирнати глави. Момичето се поколеба. — Само че не съм сигурна дали е добре. След битката той… той стана съвсем друг и се държи странно.

Главите на кралицата започнаха да се вият и кривят, сякаш се опитваше да ги разгледа по-добре в оскъдната светлина от люка.

— Акустиката в тия ваши кораби е ужасна. Не разбирам как вие хората изобщо я понасяте.

Амди отново се намеси:

— А, не е чак толкова непоносима. Двамата с Джефри изкарахме доста време вътре. Вече свикнах. — Две от главите му нетърпеливо мушкаха с носове капака на люка. — Просто не разбирам защо Фам и Пилигрима ни изхвърлиха от там; можехме да си стоим в съседната камера и да пазим пълна тишина.