Върнър Виндж - Огън от дълбините

Равна внимателно пристъпи между кутретата, разположени около люка, и почука по метала. Явно капакът не беше плътно затворен, защото отвътре дочу шум от вентилационната уредба на кораба.

— Фам, какво става с теб?

Дочу се стържещ звук и тропот на лапи. Капакът се открехна на няколко сантиметра. Отвътре я заслепи ярка пулсираща светлина. В нея се появиха очертанията на кучешка глава. Равна успя да забележи белите петна около очите. Това трябваше ли да означава нещо?

— Здрасти — каза главата. — Ъ-ъ-ъ, виж какво, положението в момента е доста напрегнато. Фам… Мисля, че е по-добре да не безпокоиш Фам.

Равна промуши ръка през цепнатината.

— Не съм дошла тук, за да го безпокоя. И ще вляза, ако ще да мина през теб.

„Колко дълго се борихме да дойде този миг! Колко милиарди същества бяха унищожени, докато той настъпи. А сега някакво говорещо куче ми разправя, че положението било напрегнато.“

Пилигрима сведе поглед към ръката й, която подпираше капака.

— Добре тогава, ела.

Той отвори широко люка и я пропусна да мине. Кутретата веднага понечиха да тръгнат с нея, но отстъпиха, щом срещнаха погледа на Пилигрима. Равна обаче изобщо не забеляза това…

„Корабът“ не беше нищо повече от товарен контейнер. Товарът — камерите за летаргичен сън — вече беше изнесен. Сега подът стоеше оголен, а по него се виждаха хиляди приспособления за прикрепване.

Равна не успя да разгледа нищо от вътрешността на кабината. Светлината, Онова нещо , прикова погледа й още с влизането. То струеше от всички стени и се събираше в средата на помещението под формата на ярко петно, което заслепяваше очите. Неговите очертания постоянно се меняха, а цветът му преливаше от червено през виолетово до зелено. Фам седеше на пода с кръстосани крака, а привидението го обгръщаше от всички страни. Половината му коса беше опърлена, ръцете му трепереха и той бълнуваше нещо на непознат за Равна език. Божиите останки. На два пъти тяхната поява беше знак за приближаващо нещастие. Лудостта на една умираща Сила… Сега тя беше тяхната последна надежда. О, Фам!

Равна понечи да се приближи към него, но чифт челюсти се вкопчиха в ръкава й.

— Моля, той не бива да бъде безпокоен.

Този, който я държеше, беше едро куче, покрито с рани от предишни битки. Всички останали от глутницата — Пилигрима — останаха втренчени във Фам. Свирепата муцуна не я изпускаше от очи и по всичко личеше, че усеща надигащия се в нея гняв. После глутницата отново проговори:

— Вижте какво, мадам, Фам се намира в състояние на пориомания и цялото му съзнание е заето с някакви сложни изчисления.

— Ъ?!

Пилигрима явно владееше научния жаргон, но май не разбираше смисъла на казаното. Вероятно Фам беше разговарял с него преди това. Равна направи успокоителен жест.

— Да, да, всичко разбирам.

После отново се втренчи в ослепителното кълбо. Постоянно променящата се форма напомняше на произволните графики, създавани от компютрите — някакви безсмислени напречни разрези и пяна с безброй измерения. Ядрото сияеше с един-единствен цвят, който по краищата се разпадаше на светлинния спектър. По-голямата част от светлината вероятно беше отразена — по всяка твърда повърхност в помещението блестяха искри. Там, където отблясъците се сливаха, светлината постоянно менеше цвета си.

Равна бавно прекоси помещението, вперила очи във Фам и… Противодействието. Какво друго би могло да бъде това? Нечистата пяна, която досега покриваше стените, беше излязла да посрещне Божиите останки. Противодействието не беше просто обмяна на данни, някакво съобщение, което трябваше да бъде предадено. То се оказа творение на Трансцендентното. Равна и преди беше чела за подобни неща: механизъм, направен в Трансцендентното, но пригоден за работа на Дъното на Отвъдното. В действията на Противодействието очевидно не съществуваше никаква разумна мотивация, най-малкото пък нещо, което да е причинило насилието в Зоните. Въпреки това творението можеше да се възползва от предимствата на тукашната естествена среда и да изпълни желанията на своя създател. Създател! Но дали това е заразата или пък някой неин противник?

Равна се приближи още повече. Нещото беше навлязло дълбоко в гърдите на Фам, но по него нямаше никаква кръв, нито пък разкъсана плът. Тя можеше да се закълне, че това е измамна холография, ако не виждаше как Фам се гърчи и извива от болка. Някакви съчленени ръце, завършващи с дълги зъби, се ровеха из тялото му. Тя ахна, опитвайки се да го извика по име. Но Фам не се противеше на онова, което се случваше с него. Сега Божиите останки напълно го бяха обсебили и той изглежда им се беше предал изцяло.