Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Тунелът е много, много дълъг. Вече втори път попадам в задънено разклонение и трябва да се връщам обратно. Първите ми части са на около пет метра над теб. Тук наистина можеш да полудееш. Постоянно трябва да се движа във верига.

Гласът на Амди звучеше много по-трескаво в сравнение с обичайната игривост на кутретата. Още две от частите хлътнаха в тунела. Тази шега май се превръщаше в опасна авантюра, а Джефри дори не можеше да участва!

— Не отивай прекадено надалеч, може да е опасно!

Една от частите, останали отвън, вдигна очи към него.

— Не се бой. Не се бой. Тоя тунел не е правен току-така, а е специално изсечен в камъните, още докато са строени крепостните стени. Явно е някакъв таен проход, поръчан от г-н Стийл. Аз съм добре, аз съм много добре. Ха-ха, хо-хооооо!

Още едно кутре се шмугна в дупката. Накрая последното, задържало се най-дълго край Джефри, не издържа и последва останалите. Все пак остана близо край отвора, така че Амди да може да разговаря с приятеля си.

Глутницата на Амди си прекарваше чудесно — тя викаше и пееше, колкото й глас държи. Джефри си даваше сметка какво става в момента — това беше още една от онези игри, в които той никога нямаше да участва. Мисленето на Амди беше най-чудноватото и необикновено нещо. Ама че гадория! Сега, докато си играеше в каменната стена, той бе изолиран от всички околни звуци освен от собствените си мисли.

Глупавото пеене продължаваше вече прекалено дълго. Внезапно Амди проговори със съвсем разумен тон:

— Ей, този тунел се раздвоява на няколко места. Сега пак стигнах до разклонение. Един от ръкавите води надолу… Ех, ако имах повече части, щях да изследвам и двете разклонения!

— Да, ама нямаш!

— Ехооо! Тогава днес ще тръгна по разклонението, което води нагоре!

Последваха няколко секунди пълна тишина.

— Пред мен има някаква малка вратичка! Прилича на вход към покоите на някоя единица! И не е заключена! — Частта на Амди, която беше най-близо до Джефри, препредаде стържещия звук на триене на камък о камък. — Я гледай ти! Виждам светлина! Само на няколко метра от мен в стената има прозорец! Чувам дори как свири вятърът! — Той наподоби шума от вълните и крясъците на морските птици, които се рееха над Тайния остров. Звуците бяха красиви и пленителни. — Охооо! Това май не е много редно, но на мен ми се ще да погледна… Джефри, виждам слънцето! Вече съм навън и седя на един корниз върху купола! Мога да огледам цялата южна част… Лелеее! Ама тук е ужасно задимено!

— Ами хълма? — обърна се Джефри към единствената част на Амди, останала при него. В тъмния тунел се виждаха само белите петна по козината й. Е, добре поне, че Амди все пак поддържаше връзка с него.

— А, той е малко по-кафеникав, отколкото през миналата декада. Не виждам никакви войници наоколо. — Джефри дочу как той издаде звуци, наподобяващи артилерийска канонада. — Опала, за сметка на това ни обстрелват… Удариха от тази страна на билото. Долу има някой, но още не мога да го позная. Охо-хо! Старият Тайратект пресича двора и идва към нас.

От дупката се дочу трескаво топуркане; Амди се беше втурнал обратно по тунела. Нямаше никакъв смисъл да разкриват пред Тайратект, че са открили в стената таен проход. Той със сигурност щеше да им заповяда да стоят по-далече от него. Един, двама, трима, четирима — половината от Амди изскочиха от стената. Кутретата взеха да се въртят като замаяни наоколо. Джефри не можеше да определи със сигурност дали това се дължи на дръзката им авантюра или пък че временно са отделени от останалата част на глутницата.

— Дръж се естествено, само се дръж естествено!

После пристигнаха и другите четирима и Амди постепенно се успокои. Двамата с Джефри се отдалечиха от дупката в стената.

— Бързо да вървим в кабината! Ще се престорим, че сме се опитвали да се свържем с Равна.

Двамата вече бяха включили антената към единствения предавател, когато портите откъм западната страна на купола се отвориха. Силуетите, които се очертаха върху светлия квадрат, бяха на пазача и на единицата от Тайратект. Стражникът остана отвън, притваряйки вратата зад гостенина. Пелерината бавно се упъти към тях.

Амди започна игриво да снове наоколо и да обяснява как са се опитвали да се свържат по радиото. „Малко преиграва“, помисли си Джефри.

Единицата се втренчи в следите от мазилка по козината му.

— Ходил си в тайните коридори, така ли?

— Какво?! — Амди се огледа и забеляза праха по себе си. Обикновено успяваше да се овладее, когато го притиснат до стената. — Да — отвърна той с гузно изражение и се отупа. — Нали няма да ме издадеш?