Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Не, не е чак толкова схватлив. Способен съм във всеки момент да им прегриза гърлата, но те изобщо не го осъзнават. Имаш право, Тайратект — те наистина ме обичат. — И точно затова ги мразя повече от всеки друг. — Когато съм с тях, буболечката постоянно се навърта около мен. Аз съм принуден да я допускам толкова близо, че лесно би могла да ми пререже гърлото или да ми избоде очите, но въпреки това само ме прегръща и гали. На всичкото отгоре очаква да я обичам за това. Вярно е, че вярват на всяка моя дума, но за сметка на това аз трябва да търпя непрекъснати унижения.

— Бъди хладнокръвен, скъпи мой ученико.

— Не смей… да ме… Поучаваш ! Ти не си Фленсер! Ти си само една жалка останка от него! Мътните да те вземат, в момента си дори останка от останките! Само още една дума и ще те накълцам на хиляди парчета.

Стийл си наложи да овладее треперенето, което тресеше всички му части. Защо не го убих досега? Открай време мразя Фленсер повече от всичко на света. Би било толкова лесно да го премахна.

— Трябват ми съвети, а не лекции! Независимо какви са причините, аз не мога да продължа тази игра на криеница с кутретата. Само още час в тяхната компания и, кълна се, ще ги избия! Ето защо искам ти да говориш с Амдиджефри. Обясни им в какво положение се намираме. Накарай ги да разберат…

— Но…

Единицата го наблюдаваше с изумление.

— Знай обаче едно — ще те наблюдавам през цялото време! Изобщо нямам намерение да ги оставя под контрола ти!

Краката на единицата се подкосиха; тя вече не можеше да прикрива непоносимата болка, която пронизваше тялото й.

— Щом такава е волята ви, милорд.

Стийл оголи зъби.

— Точно така. И помни — ще присъствам на всички по-важни срещи, особено при осъществяването на радиовръзка! — И той махна на единицата да си ходи. — Сега върви да се гушкаш с ония сополанковци; време е и ти да се поупражняваш в самоконтрол.

Страхът продължаваше да терзае Стийл. „Вярно е, имам нужда от него. Но сега поне рискът за допускане на грешки е по-малък.“ Съвсем скоро в главата му започна да се оформя решение. Той все пак щеше да рискува. Ако станеше нужда, би могъл да изпробва как действа наученото с помощта на втория комплект радиопредаватели. Досега успя да запази в тайна от Фленсер Тайратект тези свои нови умения. Стига да го предизвикаха, Останките щяха да разберат, че смъртта действа също толкова бързо като радиото.

Макар да летеше с помощта на обикновените реактивни двигатели, Фам продължаваше да работи върху ултрасветлинната тяга. Това щеше да им спести поне няколко часа, но беше рискован ход, защото „Единак II“ нямаше капацитет за подобни маневри. Корабът продължаваше да кръжи из слънчевата система. Трябваше им само още един добре премерен скок. Не успееха ли да го изчислят както трябва обаче, имаше опасност да се разбият в планетата. Ето защо при нормални обстоятелства никой не поемаше подобен риск.

— Къде е флотата на Заразата? — попита Фам.

Зелено стебло следеше навигационните данните върху монитора от кабината на ездачите. За последния един час Фам задаваше този въпрос вече пети път, но въпреки това нейният глас долетя търпелив и спокоен. Вероятно многократно повторените въпроси изглеждаха за нея нещо съвсем нормално.

— Разстояние: четиридесет и пет светлинни години. Приблизително време на пристигане — след четиридесет и осем часа. Още седем кораба отпаднаха от преследването.

Равна пресметна наум — по следите им все още бяха сто петдесет и два кораба.

Говорният апарат на Синя раковина надвика този на неговата другарка:

— През последните двеста секунди те напреднаха малко повече от очакваното, но според мен това се дължи на бързо променящите се условия на Дъното. Сър Фам, досега вие се справяте успешно, но аз най-добре познавам кораба си. Ще наваксаме още малко преднина, ако ми позволите да го управлявам. Моля ви…

— Млъквай!

Тонът на Фам беше остър, но думите изскочиха почти автоматично от устата му. Всеки път, когато поискаше координатите на флотата на Заразата, разговорът неизменно приключваше по този начин.

В първите седмици от тяхното пътуване Равна приемаше за даденост, че Божиите останки са нещо като свръхчовек. Но с течение на времето се оказа, че това са просто отделни парчета, нахвърляни безразборно по време на паническото им бягство. Те можеше и да проработят, но не по-малка беше вероятността да причинят пълен срив и да разкъсат Фам на части.