Върнър Виндж - Огън от дълбините

Вендейшъс заобиколи двукракото от три страни, но нито за миг не забравяше, че в него са вперени очите на петдесетина глутници. Много малко от изтеклата кръв беше от двукракото. Раните по врата и ръцете й бяха дълги, но плитки — почти случайни одрасквания. Явно в последния момент Кратци беше изгубил самообладание, приемайки човешкото същество като част от своята глутница. Но дори тогава едно точно замахване с ноктите би прерязало гърлото на момичето.

Вендейшъс набързо прецени какви са възможностите да я остави на лечение под охраната на своите хора. Това свърши добра работа в случая с Книжовника, но сега би било много рисковано. Пилигрима продължаваше да души лицето на Джоана. Той щеше да стане ужасно подозрителен, ако в състоянието й „възникнат внезапни усложнения“. Не. Явно понякога и най-добрите планове се провалят. Приеми това като полезен опит за бъдещите операции. Той се усмихна на момичето и заговори на самнорск:

— Ти си в безопасност. — „Поне засега, за съжаление.“

Главата на човешкото същество се извърна към него, но очите му бяха насочени към Читирате.

Скрупило нервно се разхождаше покрай оградата. Стигна толкова близо до Читирате и Пилигрима, че двамата отскочиха назад.

— Няма да оставя това да се размине току-така! — високо извика артилеристът. — Нашата най-важна личност да бъде нападната посред бял ден! Това намирисва на вражеска атака!

Уиккукракрана го изгледа ужасено.

— Но как така?!

— Не зная! — извиси се до отчаян писък гласът на Скрупило. — Но тя се нуждае, както от незабавни медицински грижи, така и от охрана. Вендейшъс трябва да измисли безопасно място, където да я скрием.

Глутницата на Пилигрима беше потресена от чутото и по всичко личеше, че е на път да загуби самоконтрол. Той наклони глава към Вендейшъс и заговори с необичайна за него почтителност.

— А ти какво мислиш по въпроса, Вендейшъс?

Вендейшъс обаче не откъсна очи от двукракото. Много странно! Колко умело малките и незначителни човечета можеха да прикриват истинските си чувства и онова, което най-много ги интересува. Отначало Джоана наблюдаваше Читирате. Сега обаче беше впила поглед във Вендейшъс и нейните малки хитри очички, разположени толкова близо едно до друго, се присвиха, превръщайки се в тесни цепки. Миналата година Вендейшъс си постави за цел да изучи смисъла на различните изражения при хората като наблюдава Джоана и събраната в Компютъра информация. Момичето явно подозираше нещо. Освен това очевидно схващаше какво говори Скрупило. Тя изви гръб и повдигна немощно едната си ръка. За късмет на Вендейшъс онова, което трябваше да е пронизителен вик, излезе от устата й като слаб шепот, останал нечут от останалите:

— Не… Не и като Книжовника…

Вендейшъс вярваше в успеха на всеки грижливо подготвен план. На него обаче му беше известно, че и най-съвършеният замисъл може да бъде променен при по-различно стечение на обстоятелствата. Той се усмихна на Джоана с демонстративно съчувствие. Вече разбра, че ще е твърде рисковано да я убие, както постъпи с последната част от Книжовника. Добре поне, че кралицата още се маеше в другия край на лазарета, забавена от немощната си и куцукаща част. Вендейшъс кимна към Перегрин и събра глутницата си накуп.

— Страхувам се, че Скрупило има пълно право. Все още не мога да преценя откъде ни дебне опасност, но не бива да допускаме това да се повтори пак. Ще отнесем Джоана в моето леговище. Предайте това на кралицата.

После отхвърли наметките от гърбовете си и започна внимателно да загръща с тях човешкото същество, подготвяйки го за неговото последно пътуване. Само ужасените очи на Джоана показаха нейната съпротива.

Джоана ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в небитието. Беше ужасена, че не й достига сила да изкрещи с пълен глас. Дори да напрегнеше всички сили, от устата й пак излизаше едва различим шепот. Крайниците не й се подчиняваха и колкото и да се опитваше да помръдне, те само леко потръпваха. Това обаче също оставаше незабелязано заради здраво затегнатите от Вендейшъс завивки. „Получила съм сътресение или нещо подобно“ , мина й абсурдната мисъл. Тя се надигна в единственото ъгълче от нейния мозък, което все още имаше способността да разсъждава логично. Всичко й се виждаше вече толкова далечно…

Джоана се пробуди в дървената си къща в Града на дърворезбарите. Ама че ужасен кошмар! Беше сънувала, че се е парализирала цялата и не може да направи дори най-малко движение, нито пък да мисли. После се сети, че Вендейшъс е предател. Опита се да седне в постелята, но тялото й отказа да се подчини. „Все още съм омотана в тези проклети завивки!“ Полежа безмълвно известно време, все още неспособна да отдели сън от действителност.