Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Каква е вероятността Зелено стебло да ви зареже насред толкова важна сделка?

Цялото стебло на Синя раковина започна да се тресе от корените до върха.

— При някоя обикновена сделка тя би се оттеглила ако разбере, че има възможност за още по-добра печалба, но сега…

Гласът на Равна издаде нейното съчувствие към горкия ездач:

— Може би тя просто… хм… е забравила колко важно е онова, което става.

— Не! — Категорично се възпротиви Синя раковина. — Нейният скродер никога не би допуснал подобно нещо, не и когато сме на път да сключим толкова важна сделка.

Фам набързо прегледа обстановката, която му показваха уредите в шлема. Тълпата все още се държеше на разстояние и около тях се бе образувал празен кръг. Никъде обаче не се забелязваха местни пазители на реда. „А дали ще разбера, ако видя тукашна полиция?!“

— Така или иначе имаме проблем и той щеше да съществува, дори да не бях излязъл. Предлагам да се поразходим и да се опитаме да открием Зелено стебло.

Последва трескаво шумолене.

— Имаме съвсем малки шансове. Лейди Равна, моля ви, опитайте да влезете във връзка с преводача на кокалените крака. Може би ще успее да ни свърже с местните ездачи. — Той се отдели от стената и превключи на газовите джетове. — Да вървим, сър Фам!

Синя раковина го поведе през покритото пространство, следвайки приблизително посоката, в която беше изчезнала Зелено стебло. Двамата обаче се клатушкаха като пияници и на няколко пъти се озоваха отново в изходна позиция.

— Внимателно, внимателно — успокои протестите на Фам Синя раковина. Ездачът не се опитваше да мине през най-гъстите тълпи. Ако съществата не обърнеха внимание на деликатното помахване на неговите клонки, той правеше всичко възможно да ги заобиколи. Освен това постоянно изпреварваше Фам, така че той не би могъл да използва ужасяващите си съоръжения, ако това се наложеше.

— Местните обитатели може да ви се видят миролюбиви, сър Фам, така че да ви се прище да ги разблъскате. Но помнете — те се държат така само помежду си. Различните раси са имали на разположение хиляди години, за да привикнат една с друга и да постигнат мирно съвместно съществуване. Ако обаче бяха толкова любезни с всеки пришълец, отдавна да са поробени.

Фам си припомни реакцията срещу агресивния тип костюм, който носеше, и реши да не спори повече.

През следващите двайсет минути той натрупа повече впечатления, отколкото можеше да придобие за цял живот един търговец от Кюенг Хо. Наоколо, само на една ръка разстояние, се трупаха множество най-различни по вид разумни същества. Но когато най-сетне се добраха до противоположния край, Фам вече скърцаше със зъби. Докато се промъкваха през тълпата, беше получил още две предупреждения за костюма, който носеше. Успокояваше го само фактът, че Свети Риндел продължаваше да осигурява връзка помежду им чрез локалната мрежа. Последната информация от Равна гласеше:

— Колонията на местните ездачи е на стотина километра от мястото, където се намирате. Точно зад стената пред вас има нещо като спирка за там.

Отворът на тунела, в който изчезна Зелено стебло, зееше точно пред тях. През него се виждаше космическия мрак в другия му край. Тук най-сетне нямаха проблеми с тълпата — почти никой не влизаше или излизаше от дупката.

Червената точка отново се появи върху гърдите му.

— Четвърто предупреждение за костюм, който предполага агресивно поведение! Този път казват: „Моля, напуснете незабавно пространството!“

— Махаме се, махаме се!

Внезапно ги обгърна пълен мрак и Фам беше принуден да вдигне различителната способност на визьорите в шлема си. Най-напред си помисли, че „спирката“ се намира в откритото пространство и че местните го използват, както правеха на Върха на Отвъдното. После забеляза, че силуетите на кулите са размити от прозрачните стени около тях. Пак се намираха в старомодно закрито пространство, но пък гледката беше забележителна. Бяха се озовали откъм външната страна на пръстена и пред тях се простираше обсипано със звезди небе. Отломъците на пръстена плуваха като тъмни риби на няколко десетки метра от тях. По-нататък структурите на пояса се извисяваха достатъчно, за да ги облеят слънчевите лъчи. Но най-яркото петно висеше точно над главите им — син океан, изпъстрен с бялото на облаците. Неговата мека светлина обливаше земята наоколо. Колкото и да бе странствал с Кюенг Хо, тази гледка спря дъха му.

Фам с мъка откъсна очи от вълшебната гледка.