Върнър Виндж - Огън от дълбините

— … И нещата се влошават все повече?

— За съжаление е точно така. — Синя раковина събра в китка всичките си клонки. — Милейди Равна, все още не можем да бъдем напълно сигурни как ще се развият нещата. Може пък и да не се влошат… Вие знаете, че „Единак II“ не беше съвсем готов за тръгване. Оставаха му последните изпитания и окончателната проверка на уредите. Ето това ме тревожи повече от всичко останало. Не знаем какви вируси и непредвидени пречки ще изскочат, когато стигнем Дъното и нашите автоматични системи престанат да работят. Затова би трябвало много внимателно да следим двигателите и… да се надяваме.

Този кошмар преследваше всички пътешественици и най-вече онези, които попаднеха в Дъното на Отвъдното. След изключването на ултрасветлинната скорост нямаше да изминават една светлинна година за броени минути, а най-вероятно за години. Дори ако корабът развиваше максималната за този район скорост, а те потънеха в летаргичен сън, Джефри Олсъндот щеше да е мъртъв от хиляди години, когато стигнеха крайната цел. Тогава тайната в кораба на неговите родители сигурно щеше отдавна да лежи на някое средновековно бунище.

Фам Нувен махна с ръка към звездния кръговрат пред тях.

— Но сега все още сме в Отвъдното. Всяка минута изминаваме по-голямо разстояние, отколкото флотата на Кюенг Хо за едно десетилетие. — Той сви рамене. — Няма начин да не съществува място, където да поправим кораба.

— Да, знам няколко.

И с това ще се сложи край на светкавичната и тайна мисия. Равна тежко въздъхна. Последните приготовления в Доковете на Рилай имаха за цел да осигурят резервни части за съвместим с Дъното софтуер и да го изпробват как работи. Всичко това обаче остана неосъществено. Тя погледна към Зелено стебло.

— Ти можеш ли да предложиш нещо?

— За кое? — отвърна Зелено стебло.

Равна ядосано прехапа устни. Някои твърдяха, че ездачите са раса от клоуни; наистина бяха такива, при това го постигаха съвсем непреднамерено и без усилие.

Синя раковина зашумя усилено към спътницата си.

— А, да! Ти питаш къде бихме могли да получим помощ. Сяндра Кей е на три хиляди и деветстотин светлинни години оттук, при това е извън окото на бурята. Но ние сме…

— Твърде далече от там — Синя раковина и Равна го изрекоха почти в един глас.

— Така е, но не бива да забравяме, че Сяндра Кей е населена предимно с човешки цивилизации. Там е и вашият дом, милейди. А ние със Синя раковина ги познаваме добре — все от тях идваше товарът, който карахме в Рилай. Там имаме приятели, а вие — семейство. Дори Синя раковина ще се съгласи, че именно в Сяндра Кей бихме могли да поправим повредите без някой да ни забележи.

— Ако изобщо успеем да стигнем до там. — Гласът от говорния апарат на Синя раковина прозвуча сприхаво.

— Добре тогава, имаме ли друг избор?

— Не бих казал, но ще се опитам да огледам шансовете ни. — Клонките му зашариха по повърхността на скродера. — Последното възможно място се намира недалеч от предварително определения маршрут. Това е самотна цивилизация в една-единствена система. Името й в Мрежата е… Превежда се като „Вечна почивка“.

— Значи „Почивайте в мир“, а? — обади се Фам.

Най-накрая всички се съгласиха, че е по-добре да продължат внимателно напред, наблюдавайки непрекъснато двигателите и само в краен случай да спрат за поправка.

Дните ставаха седмици, а седмиците постепенно се превръщаха в месеци. Четирима пътешественици, поели към Дъното. Двигателите буксуваха все по-често и постепенно губеха мощност, както предупреждаваха диагностичните системи на „Единак II“.

Заразата заемаше все повече от Върха на Отвъдното. Нейните атаки срещу архивите на Мрежата засягаха все по-големи участъци.

Връзката с Джефри обаче продължаваше да се подобрява. Съобщенията вече пристигаха за един-два дни. Понякога, когато антената на „Единак II“ беше насочена правилно, двамата с Равна можеха да разговарят почти в реално време. Долу в света на Остриетата напредваха по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Това сигурно щеше да опази живота на момчето, докато пристигнат.

Постепенно Фам сякаш привикна с Божиите останки в себе си. Сега само веднъж или два пъти в месеца изпадаше в полуунес. След това се захващаше като луд с някой нов проект, който дори не бе способен да обясни смислено. Но никога повече не се опита отново да се затвори в себе си и да я отблъсне.

— Може пък точно Божиите останки да ни спасят накрая — все повтаряше той, когато Равна събираше смелост отново да говорят за това. — Не ме питай обаче как точно ще стане, защото и аз самият не знам. — И започваше да барабани по челото си. — Тук все още има препълнени с божествен товар чекмеджета. При това съдържат нещо много повече от обикновени спомени. Понякога трябва да мобилизирам целия си умствен багаж, за да размишлявам над тях. Тогава изчезва самоосъзнаването ми като отделна личност… После пък изобщо не мога да обясня онова, за което съм мислил. Друг път имам съвсем смътен спомен за него. В едно обаче съм сигурен — каквото и да са отнесли родителите на Джефри в света на Остриетата, то може да навреди на Заразата. Наречи го отрова или каквото щеш… Не, по-добре „противодействие“ срещу нея. Това нещо е отнето от Отклонението, още докато то се е зараждало в страумлинската лаборатория. Отклонението дори не е подозирало за тази загуба и едва по-късно е почувствало липсата.