Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Добре дошла, Джоана. Толкова е странно да има някой до мен в такъв момент…

— Ти кървиш… Какво е станало?

Разнесе се гальовен, почти човешки смях.

— Наистина имам рана, но тя е за добро… Ето виж тук…

Слепецът държеше нещо малко и мокро между зъбите си. Една от останалите части внимателно го ближеше. Каквото и да беше това, то шаваше и беше живо! Джоана внезапно си спомни колко необичайно подути и тромави бяха две от частите на кралицата напоследък.

— Ти имаш бебе?!

— Да, а след ден-два ще родя още едно.

Джоана почти се повали върху дървения под и похлупи лицето си с ръце. После неудържимо се разрида.

— Защо не ми каза досега?

Кралицата не й отговори веднага. Тя внимателно облиза телцето на малкото си, а после го побутна към корема на онази част, която явно бе майката. Новороденото се сгуши близо до нея и завря нос в козината й. Не издаваше никакви звуци, които Джоана би могла да чуе. Най-сетне кралицата се обърна към момичето:

— Не бях сигурна дали ще ме разбереш. Това бе много трудно за мен.

— Да си родиш деца ли? — Ръцете на Джоана вече лепнеха от кръвта по завивките.

— Не, не раждането на деца ми е трудно. Откакто се помня съм родила над сто. Но тези двете са последни в моя живот. Не съм сигурна, че изобщо можеш да разбереш това. На вас, хората, дори не ви е даден шанс да удължите някак живота си. Вашите деца никога не приличат напълно на родителите си.

Идва краят на моята шестстотингодишна душа. Ето, виждаш ли, само тези две кутрета ще останат от мен. Това се случва за първи път от шест века насам. За тях аз не съм едновременно и майка, и баща. Скоро ще възникне нова глутница.

Джоана обърна поглед към слепеца и лигавещия се младок. Шестстотин години, прекарани в кръвосмешение. Колко още можеше да издържи кралицата, преди съвсем да заприлича на идиот с течащи лиги? Не била едновременно и майката, и бащата…

— Но тогава кой е бащата? — изтърси Джоана.

— А ти кой мислиш, че е? — гласът долетя откъм вратата. Една от частите на Перегрин надничаше оттам, но момичето виждаше само окото й. — Когато кралицата вземе решение, то винаги е крайно. Досега тя сама поддържаше душата си и не се беше смесвала с никоя друга глутница. Но оттук нататък в нея ще тече кръв — а може би е по-точно да се каже „гени“, както ги нарича Компютърът — от цял свят. Кралицата се смеси с пилигрим, в чиято душа има части от всички кътчета на тая земя.

— Но затова е и един от най-умните пилигрими — допълни кралицата. Гласът й беше едновременно шеговит и изпълнен с копнеж. — Новата ми душа ще е също толкова умна, колкото и предишната, но много по-гъвкава и приспособима от нея.

— Една от моите части също е бременна — обади се Пилигрима. — Но това никак не ме натъжава. Вече много дълго време съм четворка. Пък и представи си само — да имаш кутрета от самата кралица на дърворезбарите! Може би това ще ме накара най-сетне да се установя на едно място.

— Ха! Дори моите кутрета няма да са способни да укротят неспокойната ти душа на пилигрим!

Джоана мълчаливо слушаше задявките им. Думите им й изглеждаха толкова чужди ! Но звукът на любовта беше познат за нея. Когато Джоана беше петгодишна, мама и татко донесоха Джефри вкъщи. Момичето не помнеше нито думите им, нито техния смисъл, но тонът беше същият като този на кралицата и Пилигрима.

Джоана се настани удобно до родилното ложе. Напрежението от отминалия ден постепенно взе да спада. Артилерията на Скрупило най-сетне беше проработила; вече имаше надежда да си възвърне кораба. Но дори и да не успееха… Момичето вече се чувстваше почти като у дома в света на Остриетата.

— Мога ли да погаля кутрето ти?

Пътуването на „Единак II“ беше започнало с началото на едно бедствие, когато границата между живота и смъртта беше броени часове и дори минути. Първите седмици бяха белязани от ужас, самота и усилията да бъде върнат към живот Фам. „Единак II“ се спускаше устремно към галактическата шир, все по-далече и по-далече от Рилай. Ден след ден звездният водовъртеж се доближаваше все повече към тях, докато не се превърна в една-единствена бяла линия — Млечния път. Така сигурно са го виждали от Нийора и Старата земя. Изглеждаше по същия начин и от повечето обитаеми планети в Галактиката.

Двайсет хиляди светлинни години само за три седмици. Но тази скорост беше възможна само докато пътуваха в Средното ниво. След като навлязоха в Галактиката им останаха още няколко хиляди светлинни години до крайната цел в Дъното на Отвъдното. Очертанията на Зоните все още се придържаха в обичайните граници. Погледнато от вътрешността на Галактиката, Дъното на Отвъдното наподобяваше ореол, който обгражда отвсякъде галактическата равнина. „Единак II“ вече навлезе в нея и се спускаше към центъра й. С всяка седмица все повече доближаваха Изостаналата зона. Плашеше ги само това, че пътят минаваше точно през онази част на Зоните, където разместването се усещаше най-силно. По новините в Мрежата вече го наричаха Голямата буря, макар из космическото пространство да не се чувстваше дори минимално раздвижване. Разбираха, че нещо не е наред само в дните, когато напредваха с по-малко от осемдесет процента от очакваното.