Дейвид Брин - Килн хора

— Знаете за Бета от години — добави тя. — Решили сте, че е по-удобно да запазите отношенията си с някой, който е толкова необичайно талантлив в измамата. С някой, способен винаги да заблуждава Световното око! С една от последните велики личности на подземния свят, а и сте били в положението да го изнудвате да ви прави всякакви услуги, защото Бета е бил най-уязвим в самия си източник. Хайде, признайте си.

Платинените юмруци се свиха, но гневът бе напразен. Като телохранител на истАлбърт и мой формален собственик, Клара имаше законно право да води разследване. Аз бях нейният съветник, а не обратното.

— Аз… не признавам подобно нещо.

— Тогава да проведем следствие. Можем да повдигнем обвинение на базата на записи от камерите отпреди години и да разпитваме работниците съгласно Хенчмъновия закон. По дяволите, няма да ми е особено трудно да заинтересувам и апарата на националната сигурност, особено когато…

— Разбира се, говорите хипотетично — побърза да я прекъсне Каолин. — Заради самия спор, да предположим, че съм имал вземане-даване с персона, известна като Бета. Ще има да ровите безкрайно, без да откриете нищо незаконно в постъпките ми. Естествено може и да съм направил няколко дребни простъпки… добре, може и да са повече. Джинийн Уоммейкър и някои други извратени типове биха могли да ме преследват за нарушаване на авторските им права. И какво? Бихте ли изложили на риск нашите взаимноизгодни отношения само заради нея?

Заплахата бе недвусмислена. Хиперкачествените тела, които получавах безплатно, плюс устройства за висококачествено впечатване и възстановяване, бяха въпрос на оцеляване за една изоставена душа. Уникалният ми талант за копиране все пак се нуждаеше от много помощ, докато истАлбърт най-накрая не ми позволеше да се прехвърля пак в единствения органичен мозък на Земята, който би могъл да ме приеме.

А и дали би се получило изобщо? Все още продължавах да мисля за себе си като за Франки (или Зелчо) — разбунтувало се зелено пале, което избяга, обяви независимост и мечтаеше да стане истинско момче. Може би моята Постоянна вълна и странно мутиралата душа на Албърт се бяха отделили прекалено много една от друга, за да могат да се съединят отново.

Може би бях призрак.

Е, и така да е, аз бях призрак с пълен набор сетива, обичан от невероятна жена, с важна работа, която трябваше да свърша. Бих могъл да си представя и по-лоши алтернативи.

— Да поговорим за триъгълника, който образувахте с Махарал — продължи Клара. — Вие, Йосил, Бета и… хм, по-скоро е квадрат , ако включим и самата Риту, всеки един използва другите, крои планове и използва талантите и ресурсите на останалите, сключва и проваля сделки…

— Не — прекъснах я аз.

Тя ме изгледа въпросително.

— Моля те, по-късно, Клара — добавих аз.

ДубКаолин изглеждаше облекчен.

— Да. По-късно. Ох, извинете! Оттук, моля. Поръчал съм да се подкрепим с нещо.

Тук живее абсолютен параноик. Добре, че и аз съм такъв.

Избраният път нагоре е задръстен с разни раздразнителни неща — детектори и нанопроводници… токсични червеи и миникалтропи. Нелепо превъоръжаване!

Трябва да променя курса. Пробвай да се покатериш по откритата стена, където всички тези проклетии са износени от слънцето, смога и дъждовете. А и кой ще очаква взломаджия да се катери посред бял ден по отвесна стена?

На този въпрос нямам отговор. Мозъкът ми е прекалено малък за спомени. Но сякаш знам какво е възможно.

Пиксел-емитерите по гърба ми имитират всеки детайл от стената, върху който минавам. Взех идеята от страхотния номер на Бета. Купих детайлите от един техник в УП с обещания за Хенчмънова награда. Евтина работа! Останалите джунджурии са военни — Клара има връзки. Но най-хитрите нещица са от хобисти, ядосани от дългогодишния отказ на УП да публикува изходния код.

Да вземем специалното око в средата на дясната ми лапа. Закрепвам го на непрозрачния прозорец, докато минавам покрай него. То отвлича вниманието на охранителния монитор на стаята и voila! Разполагам с малък прозрачен кръг за цяла милисекунда!

Достатъчно дълго, за да се уверя, че в стаята няма никого. А, добре. Следващият изглежда по-подходящ поради архитектурни причини, за които не се сещам в момента.

Малко по-нататък…

Докато вървяхме след домакина ни, Клара хвърли поглед назад към теракотения войник от Ксиан, част от легиона, моделиран (а според някои и впечатан) от истински воини, служили на легендарния Първи император и готови да се съживят в мига, когато бъдат призовани. Само че сега тя имаше друга работа — помагаше да се проучи как така нещата са се размирисали в Додекаедъра, където в момента стените отекваха в стакато от падащи глави.