Дейвид Брин - Килн хора

Ако можех, щях да се усмихна. Колко хубаво би било последният образ в ума ми да е нейният… жена, която никога не бях срещал лично, но въпреки това обожавах.

Сега можех да я видя — последен приятен подвиг на въображението в момента, когато тялото ми се сми, оставяйки само жалката глава да се търкаля на дъното на кошчето. Да, именно тя се изправи пред мен, цялата замъглена по романтичния холивудски начин, който омекотява всеки образ, дори и да носи шлем, покрит с щръкнали антени.

През ефирната светлина Клара сякаш се втренчи надолу към мен, а сладкият й глас бе примамлив като на ангел.

— Е, да ме разбият на парчета и да ме сервират като темпура 14 14 Японско ястие — Б.пр. — каза въображаемият ми серафим и избута настрани чифт холоочила, блестящи като огрени от слънцето паяжини. — Чен! Този дубъл не ти ли прилича на Албърт?

— Хм. Май да — обади се друга фигура и се наведе, за да ме погледне. Докато моята любима Клара изглеждаше нежна и женствена (макар и цялата покрита в тежка броня), новодошлият бе зъбат и люспест.

Демон!

В ръката му се появи тънък жезъл и намушка веждата ми.

— По дяволите, права си! Идентификаторът казва — чакай, не може да бъде!

— Напротив, може! — изписука трети, много по-тънък гласец.

На рамото на Клара се появи тънко лице, напомнящо гладна лисица, и се наведе да погледне надолу; хилеше се насреща ми с два реда блестящи остри зъби.

— Сигурно е онзи, който сигнализира — каза приличащата на пор фигура. В съня ми приличаше досущ на стария ми приятел палоида. — Пък може и в края на краищата да се окаже старият Зелчо.

Ако можех, щях да поклатя глава. Или да затворя очи, стига да имах клепачи.

Това вече бе прекалено, дори и за халюцинация.

По-добре да се стопя преди да е станало по-лошо.

Но малко се посъбудих, когато Клара ме повика.

— Албърт? Ти ли си там вътре?

Илюзия или не, нищо не можех да й откажа. Макар и да ми липсваше тяло — или каквото и да било средство да произведа звук, — някак си успях да събера сили за три думи.

— … само… факс… госпожо…

Добре. Трябваше да измисля нещо по-добро. Всичко обаче потъваше. А и без това се чувствах достатъчно щастлив. Преди да настъпи окончателната тъмнина последният образ пред мен щеше да е усмивката й, толкова вдъхваща доверие, че не ми оставаше нищо друго освен да вярвам.

— Не се безпокой, скъпи — каза Клара и посегна към кошчето. — Ето ме. Всичко ще се оправи.

С широко отворения си портал имението изглеждаше абсолютно неохранявано — илюзия, която собственикът можеше да си позволи. Докато пътувахме към голямата каменна постройка, лимузината ни мина покрай работещи градинари. На пръв поглед изглеждаха истински.

— Това някак си ми е познато — обади се Пал от животоподдържащия си стол. — Спомням си как си мислих, че ще извадим късмет, ако успеем да се измъкнем оттук живи.

Пал по някакъв начин бе успял да абсорбира част от паметта на смачкания миниголем — спътника ми през безумните вторник и сряда. Почувствах се по-добре при новината, че част от хитрия палоид е оцелял.

Сензорите правеха прозрачна всяка част на лимузината, върху която се спираха очите на пътниците. Създаваше се илюзията, че купето не съществува, макар че любопитните клюкари отвън биха видели само неясни кръгове, които бясно се мятаха насам-натам. Но въпреки това отворих прозореца, за да вдишам букета от аромати от градините на Енеас Каолин.

Миризмите продължаваха да ме изненадват, подобно на спомени от друг живот.

Някой друг пое дълбоко въздух заедно с мен. Албърт , седнал от лявата ми страна, пусна една от своите отнесени усмивки — очевидно се наслаждаваше на лекия есенен ветрец. Като изключим малките превръзки под ухото и на палеца си, не изглеждаше зле. Можеше дори да се преоблече и обръсне, ако го придумаш нежно. Но вниманието му бе насочено другаде.

„Да не би да си нешамах? — зачудих се аз. — Тяло без душа?“

Ако бе така, получаваше се доста иронична смяна на ролите. Защото аз, големът, се чувствах доста добре екипиран в това отношение.

„Така ли е, Албърт? Или просто даваш заето?“

Сигурно отново се бях зазяпал. Тънката, но силна ръка на Клара леко стисна моята и се обърнах към нея.