Дейвид Брин - Килн хора

Кашалотите се събират, широките им опашки сочат навън като разцъфнало цвете, като мандала или като розета. Челата се срещат, те разменят сложни звукови форми/образи/идеограми със свойства, който преди много време са се издигнали от фоновия шум на простото оцеляване. Значенията им се отпечатват във восъка, деликатни като паяжини, уникални като снежинки, многообразни като екосистема.

Правили са го много преди Бевисов да се научи да впечатва душите в глина.

Отново напред!

Като използва толкова много енергия, брациерът не би ли трябвало да огладнява все повече? Имаше красота в сепиите и китовете — но не и достатъчно храна. Защо тогава макровълната не изглежда разочарована, докато се върти около оста, създадена на момента — извивайки самия контекст, от който се е появил вакуумът — и набира скорост в посока нагоре?

Май открихме дълбокия космос.

С бързината на мигване отминаваме огромни пространства, изпълнени със звезди. Огромни купове от ярки точки профучават покрай нас на скокове, поглъщащи празнотата, сякаш никога не е съществувала. Самата метрика се превръща в компонент на вълната, в неин съюзник в пътуването, вместо да й бъде пречка.

Търсейки… проучвайки… ние спираме за кратко, за да разгледаме…

червен гигант, който се подува и бавно се уголемява, поглъщайки децата си. След това…

старо бяло джудже, родено през първото поколение на галактиката. Изразходвало по-голямата част от масата си, то (колкото и да е иронично) ще издържи още дълго време, светейки слабо за никого…

за разлика от ненаситния син супергигант, чиито нищо и никакви си милион години са изтекли като секунда. Прекалено масивен за каквато и да била друга цел, той трябва да избере славата пред живота…

докато не бъде разцепен на две от колосална сила. Уникалност! Не се превръща в черна дупка, а е дълга и силна останка-изключение на съзиданието, многостранна пролука в пространство-времето, смъртоносна, великолепна само за онези, които знаят езика й на чистата математика…

след като вече е предизвикал вълнение, когато е минал през огромен молекулярен облак, завъртайки вихри, които привличат сами себе си, изравняващи се до йонизирани покривки, които се въртят и сливат в новородени системи…

след това отново набираме скорост, покрай спиралните ръкави, блестящи като диамантен прах, докато…

не откриваме, че сме се насочили към скромно жълто слънце… звезда на приятна средна възраст… спокойна, непретенциозна, със свита от петънца-планети…

една от които изглежда по-голям късметлия от останалите… топла, но без да е гореща, масивна, но не огромна, и замесена с точно толкова съставки; че нещата да са интересни.

Гмуркаме се в този свят, великолепен в баланса си между океан и небе, море и суша, планини и равнини, езера и хълмове, паразити и приони, глина и кристал, молекули и атоми, електрони и…

Гмуркайки се към все по-малкото, крещим да спрем!

Върни се!

Какво беше онова, което зърнахме преди малко? Блестящи, разклоняващи се върхове, построени от очарователни ръце? Кратко впечатление за пристанали кораби, магазини и закрити от дървета къщи, където сенчести фигури говорят на някакъв език, подобен на песен?

Назад. Няма да е трудно да открием. Просто се върни до размерите и мащаба между космоса и кварка.

Друга цивилизация. Друга раса от мислещи, чувстващи същества! Това ли търсехме?

Очевидно не.

Малко остана от светещия мен, който излезе от пещта във вторник сутринта, натоварен да почисти къщата и да изпълни къщните работи на Албърт Морис. Тяло, което живя… да видим… почти три дни повече благодарение на Енеас Каолин и магарешкия си инат. Един аз, който свърши много повече от това да изтърка тоалетната! Който събра толкова много интересни спомени и мисли… жалко, че няма начин да ги депозирам. Да ги споделя.

Нещата, които видях.

И които халюцинирах, напомних си аз, като се сетих за всички онези отгласи и шефски гласове, които чувах от време на време. О, истАлбърт ще изпусне много. Ако приемем, че му се е разминало горенето в дома му, Албърт по всяка вероятност е прекарал цялата седмица пред компютъра или в размахване на ръце под чадора, в координиране на абаносови изследователи и сиви детективи и разправии със застрахователни агенти. Работил е здравата, горкият тъпак.

„И въпреки това той не може да бъде пълен загубеняк. Не и щом Клара го обича.“