Дейвид Брин - Килн хора

— Мислиш ли, че ще успеем да зърнем колекцията му от средновековни оръжия? — попита тя. — С удоволствие бих направила няколко снимки на онзи шотландски меч.

И това го каза прекрасна млада жена със сламена шапка и лека лятна рокля. Клара понякога се забавлява, като омаловажава „страховитата“ си страна. Това подчертава дивата й привлекателност.

— Може би ще е в настроение да изиграе ролята на екскурзовод — предположих аз, но тя само се усмихна.

Когато почти стигнахме къщата, Клара погледна многозначително към паркинга, на който се намираха други две автоматизирани лимузини, същите като нашата. Бяхме нагласили времето си така, че да пристигнем малко след тях.

Охранители на червени ивици наблюдаваха как един самотоварач сваля високия контейнер от камиона пред главния вход. Обърнаха се бдително, когато излязохме от колата… но някакъв скрит сигнал им даде знак да се отдръпнат.

— Винаги съм мечтал за подобна работа — промърмори Пал, докато самотоварачът с пъшкане издигна товара си с яките си крака и тръгна по широките стъпала към къщата.

— Не е вярно — отговорих му аз, докато изваждах креслото му от колата. Тежката работа не беше в стила на Пал.

Клара огледа медицинските циферблати на стола, после се засуети около истАлбърт и му оправи вратовръзката.

— Вие двамата ще се оправите ли тук?

Пал хвана ръката на Албърт и пусна една загадъчна усмивка.

— Ние ли? Ще се поразходим между охраната, ще се поблъскаме малко и ще си намерим белята.

Клара все още се тревожеше, но аз стиснах ръката й. Кое друго място би било по-сигурно? А и Каолин щеше да се съобразява с присъствието им.

— Хайде, тръгвайте. — Пал кимна към имението. — Ако господин Зилионер почне да ви създава неприятности, викайте. Ние ще оправим нещата. Нали, приятелче?

Вместо да отговори, Албърт се обърна, сякаш проследяваше нещо невидимо в небето. Вдигна бинтования си палец, сякаш бе някакъв метафизичен стопаджия.

— Прах — каза той, смаян. — Оставили са форми в нея. Дълбоки. Всеки го е направил.

Изчакахме няколко секунди, но той не каза нищо повече.

— До-о-обре — изкоментира Пал. — Надявам се, че това са добри новини. За прахта. Хм.

Отсъстващ и невъзмутим, Албърт хвана стола на Пал, за да го задържи на калдъръмената пътека. Двамата с Клара гледахме, докато завиха зад ъгъла към мястото, откъдето се чуваше гукане на гълъби. Няколко етажа по-нагоре бе огледалният купол, покриващ дома на прочутия отшелник — истЕнеас Каолин.

Двамата с Клара се спогледахме, за да се окуражим един друг, и тръгнахме към широкото гранитно стълбище.

След като се търкаля известно време, Пал дава знак. Най-после!

Скачам от долния багажник на стола му върху затоплените от слънцето камъни. Изчаквам да отминат колелата и… сега!

Плъзгам се по корем, избягвам човешките крака на Албърт и се мятаме сянката зад живия плет от гардении. Уф, каква воня! По-голямата част от миниатюрната ми глава е оформена като на същество, което се ориентира по миризмата. Де да имаше повече място за мозък…

Добре де. Просто направи онова, което иска създателят ти. И задоволи присъщото си любопитство — по-добре от храната и секса. Хайде!

Но внимавай за сензорите и за детекторите на движение. Настрой хитроумните си очи да видят инфрачервените лъчи. А също така базилиските, хитрите клопки и обикновените стари капани.

Декоративна ниша от тухли продължава по цялата дължина нагоре. Влизай вътре. Извади ноктите с диамантени върхове. Забий ги със силните си лапи в камъка.

В наши дни можеш да направиш направо чудеса от глина.

Във фоайето стоеше платинен дубъл и наблюдаваше как слугите насочват пъшкащия самотоварач към голямата библиотека — същото място, където преди две седмици бе положен отвореният ковчег на Йосил Махарал. Но Каолин не би трябвало да очаква, че зная това. Онези спомени бяха унищожени. По общо мнение.

Непосредственият обект на вниманието му бе контейнерът, макар че ни направи знак да го последваме. Клара с радост насочи импланта си към старите копия, щитове, боздугани и разни други остри неща. Едва след като самотоварачът внимателно остави товара си до южната стена, домакинът ни се обърна към нас с протегната ръка.

— Майор Гонсалес, дубМорис. Подранихте. С няколко часа.

— Така ли? Моя е вината — каза Клара. — Тези дни работя на Източното крайбрежие.

Съмнително извинение. Все пак предимството да има истински гост надделява над раздразнението на всеки дубъл, пък бил той и дубъл на трилионер.