Върнър Виндж - Дълбина в небето

— Така е, но ние все още не сме наясно с всичките им номера. Засега можем да твърдим със сигурност, че играят грубо. Цяла вечер слушах оня младеж с червеникаворусата коса до теб и двойката, която седеше от дясната ми страна. Думата „търговия“ не им идва лесно на езика. По им прилягат изрази като „експлоатация“ — това е единственият тип взаимоотношения, каквито според тях можем да установим с Паяците.

— Хм.

Такава си беше Триксия — забелязваше неща, които обикновено убягваха на останалите. Понякога изглеждаха съвсем тривиални, дори след като му ги разтълкуваше. Но в повечето случаи обясненията й приличаха на ярък лъч светлина и разкриваха неподозирани връзки и отношения.

— Кой знае, Триксия! Известно ти е, че и ние от Чуенг Хо можем да бъдем доста, хм… арогантни, когато няма опасност да ни чуе някой Клиент.

Триксия отклони очи и се загледа в необичайните и малко старомодни стаи на своя роден дом на Триланд, където живееха родителите й.

— Арогантността на Чуенг Хо обърна моя свят с главата надолу, Езр. Вашият капитан Парк разкрепости учебната ни система, отвори вратите на Департамента по горите… А това беше само един от страничните ефекти.

— Никого не сме насилвали…

— Знам, че вие никого насилвате. Департаментът искаше да има дял в тази мисия, а доставката на определени продукти беше цената да ни приемете в експедицията — тя се усмихна особено. — Не мисли, че се оплаквам, Езр. Ако не беше арогантността на Чуенг Хо, аз никога нямаше да бъда пропусната през ситото на Департамента, нямаше да защитя докторат и сега да съм тук с теб. Чуенг Хо наистина са изнудвачи, но вие сте възможно най-доброто нещо, което би могло да се случи на моя свят.

Езр прекара в летаргичен сън почти цялото време, докато бяха на Триланд и се събуди едва през последната година от престоя. Той не беше запознат отблизо с обичаите на техния Клиент, а до тази вечер Триксия избягваше да се впуска в подробности за живота на родния си свят. „Хм.“ Едва се сдържаше да й направи поредното предложение за брак през последната Мсек; обеща повече да не споменава за това, но… И той отвори уста.

— Чакай малко, още не съм свършила! Разказвам всичко това, за да се убедиш, че умея да правя разлика между видовете арогантност. Разговорите на тези хора по време на вечерята звучаха повече като между робовладелци, отколкото между Търговци.

— Ами прислужниците? Приличаха ли ти на унизени и тормозени роби?

— Не… Приличаха по-скоро на низши служители. Знам, това не се връзва много, но не забравяй, че все още не сме видели всички представители на Новородените. Сигурно жертвите на тяхната тирания са многобройни. Дали поради прекомерна самоувереност или пък от недоглеждане, Томас Нау е изложил на показ навсякъде по стените тяхната болка. — Тя посрещна с решителен поглед недоумяващия му израз. — Проклетите картини, дявол да те вземе!

След вечерята Триксия се разходи из банкетната зала, спирайки се пред всяка картина поотделно. Върху тях имаше изобразени красиви пейзажи и величествени постройки. Всяка излъчваше сюрреалистична светлина и притежаваше необикновена перспектива, а детайлите бяха изваяни с най-малките подробности, чак до отделните стръкчета трева на поляната.

— Нормалните и щастливи хора не рисуват такива картини!

Езр сви рамене.

— На мен пък ми се стори, че всички са рисувани от един и същи художник. Толкова са съвършени! Бас държа, че са репродукции от класически платна, подобно замъците на Денг Канберън — маниакалнодепресивни размишления върху нерадостното бъдеще на художника. — Великите творци обикновено са луди и нещастни.

— Говориш като истински търговец!

Той обхвана дланите й с ръце.

— Триксия, не искам да споря с теб. Допреди този банкет аз бях вечно съмняващия се.

— И все още продължаваш да си, нали?

Въпросът беше сериозен и настойчив, без капка игривост в него.

— Така е — макар и не толкова обсебен от новата мания като Триксия, нито пък по същите причини. — Не е ли твърде щедро от страна на Новородените да ни предложат половината от вместилищата на тежкотоварните си сонди. — Зад това несъмнено се криеше някаква по-далечна и съществена цел. Теоретично погледнато, умственият потенциал на Чуенг Хо струваше много повече от техните сонди, но подобно сравнение беше нереално и не можеше да се отстоява с разумни доводи. — Просто се опитвам да вникна в онова, за което говореше и което ми е убягнало по време на вечерята… Добре, нека допуснем, че опасността е наистина толкова голяма, колкото ти подозираш. Не мислиш ли обаче, че капитан Парк и хората от съвета също ще я усетят?