Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Чудовището! Френкската орка! Разбира се, Анне Рейнолт не беше нито едното, нито другото! Тя беше висока, стройна жена — човек като Фам Нувен или който и да е друг далечен потомък на земното човечество.

Сега вдълбаните в стените на Хамърфест легенди придобиваха друг смисъл. Години наред Анне Рейнолт се беше борила срещу Фокуса, а хората й малко по малко бяха отстъпвали — до последното си убежище сред планините. Анне от Арнхам. Но само митът за страшното чудовище се бе запазил… и истинските зверове като Ритцер Брюхел, и потомците на оцелелите жители на Френк, победени и фокусирани.

Но Анне от Арнхам не беше убита. Вместо това нейната гениалност беше подложена на Фокуса. И сега тя представляваше смъртна опасност за Фам и за всичко, към което той се стремеше. Следователно сега тя трябваше да умре…

… Триста секунди. Събуди се! Фам въведе инструкциите. Грешка. Въведе ги още веднъж. След като намалеше напрежението на свръхпроводниците тази малка програмка щеше да бъде достатъчна. Беше елементарна, кодирана последователност от високочестотни импулси, които щяха да размножат вируса в главата на Анне. Кръвоносните съдове в мозъка й щяха да се свият и да предизвикат появата на милиони микроскопични аневризми. Щеше да стане бързо. Щеше да бъде смъртоносно. А и Тръд неизменно твърдеше, че нито една от операциите им не причинява физическа болка.

Чертите на загубилата съзнание Анне бяха отпуснати. Изглеждаше като заспала. Не се виждаха следи или белези. Дори тънката сребърна верижка на шията й не беше скъсана от борбата им, макар че беше изскочила над блузата й. На верижката висеше скъпоценен възпоменателен камък. Фам не се стърпя, протегна ръка и стисна зеленикавия камък. Натискът бе достатъчен, за да задейства вградения образ. Вътрешността на камъка се избистри и Фам погледна от върха на планински склон. Очевидно наблюдаваше от купола на брониран летателен апарат. Около билото на планината бяха подредени още подобни машини, а от небето като дракони се спускаха други, насочили енергийните си оръдия към входа на пещера. Пред дулата на оръдията стоеше млада червенокоса жена. Тръд твърдеше, че възпоменателните камъни запомнят мигове на върховно щастие или пълен триумф. Девойката в изображението — а това несъмнено беше Анне Рейнолт — бе изгубила битката. Каквото и да охраняваше в пещерата зад гърба й, щеше да й бъде отнето. И все пак тя стоеше гордо изправена, а очите й гледаха право напред… След миг щеше да бъде изхвърлена встрани или вдигната във въздуха… но тя не се предаваше.

Фам пусна скъпоценния камък и дълго остана неподвижен. После бавно, внимателно въведе дългата командна последователност. Получи достъп до упойващото меню… Поколеба се… секунди… преди да въведе напрежението. Рейнолт щеше да загуби скорошните си спомени. Той се надяваше, че заличаването ще обхване период от трийсет или четирийсет Мсек. А после тя отново ще се втурне да ме преследва.

Пръстите му набраха командата „изпълнение“. Свръхпроводимите кабели заскрибуцаха и се разделиха, насочвайки силна и точна струя напрежение към магнитите на МРИ. Измина секунда. Вътрешното зрение на Фам ослепя. Тялото на Рейнолт агонизираше в ръцете му. Той я притисна още по-плътно, като внимаваше главата й да не се опре в страничните стени на машината.

След няколко секунди конвулсиите й затихнаха. Дишането й стана спокойно и бавно. Фам я пусна. Трябва да я извадя оттук. Той докосна кичур червена коса и го отстрани от лицето й. На Канбера нямаше червенокоси хора, но Анне Рейнолт му напомняше за някого в една далечна канберска утрин.

Откриването на Северната лапа беше върховата точка на това Бдение, на всички Бдения досега. И до края на Изгнанието едва ли щеше да има по-голямо зрелище. Дори Чуенг Хо, сътворили парка, бяха поразени от постигнатото с толкова ограничени възможности. Май в твърденията на Томас Нау за системата на Фокуса и инициативата на Чуенг Хо имаше нещо вярно.

След лудорията на Джау Ксин празненството прекъсна за Ксек. Поне трима души бяха паднали във водата. Известно време над езерото се поклащаха водни капки с диаметър около един метър. Пастирът помоли гостите да се върнат при беседката и да изчакат успокояването на водната повърхност. Разменните бонове на стотици хора бяха изразходвани за доставката на храна и напитки за празненството и обичайните глупаци — между които най-явно Фам Тринли — се напиха до козирката.