Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Нефритените врати се затвориха плавно зад гърба на Шерканер. Юнърбай и генералът останаха сами. Смит се върна на мястото си. Мълчанието помежду им се проточи. От колко години не съм говорил с генерала лично, без стаята да е пълна със служители? Двамата непрекъснато поддържаха контакт чрез електронната поща. Официално Юнърбай не беше член от персонала на Смит, но програмата за експлоатация на разделителната централа беше единствената и най-важна цивилна задача в нейните задължения. Той се съобразяваше със съветите й при вземането на решения, пътуваше от град в град съобразно нейния график и с всички сили се стараеше да удовлетвори нейните специалисти, като същевременно защити интересите на частните предприемачи. Почти всеки ден Юнърбай разговаряше по телефона с някой от нейните хора. Неведнъж годишно се срещаха на служебни инструктажи.

Но след отвличането… бариерата помежду им се превърна в крепостен зид. Тази бариера съществуваше още отпреди, като растеше успоредно с израстването на децата й. Но преди смъртта на Гокна двамата някак си успяваха да я преодолеят. Сега Хрункнер се чувстваше странно, седнал насаме с генерала.

Двамата продължаваха да мълчат, като се наблюдаваха изпитателно и се преструваха, че гледат в друга посока. Въздухът беше неподвижен и студен, като че ли стаята не беше проветрявана от дълго време. Хрункнер се принуди да разглежда бароковите маси и шкафове, полирани с дузина разноцветни лакове. На практика всички дървени мебели изглеждаха стари с поколения. Дори възглавниците и бродираните им калъфи бяха в претруфения стил на поколение 58. Все пак беше сигурен, че Шерк наистина работи тук. Седалката отдясно беше поставена до писалище, отрупано с дреболии и хартии. Позна характерния разкривен почерк на Ъндърхил, написал заглавието „Видеомантия за високорентабилна стеганография“.

Изведнъж генералът наруши напрегнатата тишина.

— Добре си се справил, сержант! — тя се изправи, приближи се до него и се настани на седалката пред писалището на Шерк. — Изобщо не обърнахме внимание какво са открили там Сродниците. И все още щяхме да сме слепи, ако не бяхте ти и Тракт.

— Ратчер осъществи операцията, мадам. Той стана отличен офицер.

— Да… Ще съм ти задължена, ако ми позволиш да обсъдя с него следващите планове.

— Разбира се.

Отново се възцари тишина. Нямаха какво да си кажат. Най-после Хрункнер махна към невероятния куп възглавници, най-малката от които струваше колкото едногодишната заплата на сержанта. В стаята нямаше следа от присъствието на двамата му стари приятели с изключение на писалището на Шерк.

— Не идваш често тук, нали?

— Не — рязко заяви тя. — Шерк искаше да види как живеят хората след настъпването на Периода на мрак. А това ще стане много скоро. Освен това мястото изглежда съвсем спокойно, за да доведем най-малките — тя го изгледа предизвикателно.

И как да превърна това в тема на разговора?!

— Да, ами, радвам се, че си ги изпратила в Принстън. Те са… те са добри деца, мадам, но за тях тук не е подходящо. Долу, на дъното, изпитах някакво много особено чувство. Хората се страхуват — както в старите приказки за нехранимайковци, които не са били предвидливи и са останали сами след настъпването на Мрака. Нямат никаква цел, а Периодът на мрак вече настъпи.

Смит се посмъкна от седалката.

— Ще трябва да се борим с милион години еволюция. Понякога е трудно да възприемеш това плюс ядрената физика и Преподобната Педуре. Но с времето хората ще свикнат.

Шерканер Ъндърхил щеше да употреби същите думи, с неизменната си усмивка и пълно пренебрежение към неудобството на присъстващите. Но Смит го изрече по-скоро като попаднал в засада гвардеец, който повтаря уверенията на Висшето командване за безсилието на врага. Изведнъж той си спомни колко старателно тя вдигна всички прозорци.

— Ти изпитваш същите чувства, нали?

За миг Хрункнер се изплаши, че тя ще избухне. Но вместо това Смит запази неразгадаемо мълчание. В крайна сметка прошепна:

— Прав си, сержант. Както казах, трябва да се борим с много от нашите инстинкти… — после вдигна рамене. — Но Шерканер изобщо не се притеснява от това. По-скоро усеща страх и това го очарова — просто поредната вълшебна загадка. Всеки ден слиза до дъното на кратера и наблюдава. Дори общува с телохранителите, с дървеницата-водач, с всички… Трябва да го видиш, за да повярваш. Щеше да прекара долу цял ден, ако ти не се беше появил да му поднесеш още по-завладяващ пъзел…