Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Ужасно!

Всъщност само веднъж досега беше изпитвал подобен ужас… когато малкото момче стъпи на борда на космическия кораб и за първи път се изправи срещу Търговците на Чуенг Хо. Той се обърна и погледна командира на флагмана си. Сами се усмихваше. След Избавлението на Тарелск изглеждаше по-щастлив отвсякога. Много неприятно. Повече няма да лети в космоса, или поне не с моята флотилия. Хората, спасени от екипа му, наистина бяха членове на собственото му семейство. И тази негова хитра малка пра-пра-праплеменница. Джун беше добър човек, но тя имаше собствена представа как Сами трябва да прекара живота си.

Сами му отдаде чест и прошепна:

— Късмет, сър!

И тогава Фам разтвори завесите на входа. По пътя към трибуната мина покрай Сура. Нямаше време да й каже нещо, нито да чуе отговора й. Само нейната крехка ръка погали бузата му. Той се приближаваше към централната платформа, а около него аплодисментите избухваха като взривове. Запази спокойствие! Разполагаше с поне двайсет секунди, преди да започне речта си. Деветнайсет… Осемнайсет… Великата зала беше почти седемстотин метра по диагонал, построена като аудитория според най-старата традиция. Публиката беше разположена удобно по вътрешната част на залата, като образуваше почти затворена сфера от човешки лица. Всички погледи бяха втренчени в малката ораторска трибуна. Фам се огледа — наляво, надясно, нагоре, надолу. От всички посоки го наблюдаваха човешки очи. Грешка. Имаше и отвесна ивица празни седалки, почти сто хиляди — за Чуенг Хо, загинали сред руините на Мареск. Сура настоя местата да останат незаети в памет на мъртвите. Фам даде съгласието си, но знаеше, че по свой начин с тази постъпка Сура иска да напомни на присъстващите, че предложението на Фам може да изисква ужасна цена.

Фам стигна до трибуната и вдигна ръце. Докъдето му стигаше погледът, Чуенг Хо отвръщаха на поздрава му. След секунда аплодисментите им станаха още по-бурни. Дори през визьора Фам не различаваше ясно лица. От това разстояние само можеше да гадае за израженията им. Но сред присъстващите имаше и жени. На места сред публиката те бяха единици. Другаде броят им се изравняваше с този на мъжете. А при стрентманианските Чуенг Хо те бяха преобладаващо мнозинство. Вероятно трябваше да привлече повече от тях на своя страна. Обаче все още не можеше да се отърси от предразсъдъците на средновековна Канбера и Фам никога не беше разсъждавал как да спечели на своя страна жени.

Той разпери пръсти и размаха ръце, докато постепенно приветствията стихнаха. Пред очите му се нижеха сребристите думи на речта му. Години наред и Мсек през Избавлението беше обмислял тази реч. Беше полирал всеки нюанс, всяка дума…

И изведнъж установи, че няма нужда от малките сребърни глифи. Очите на Фам огледаха събралите се наоколо хора и той започна без всякакво усилие:

— Близки мои!

В залата се възцари почти пълна тишина. Милиони лица го гледаха отгоре, отдолу, от всички страни.

— Сега чувате гласа ми само с едносекундно закъснение. Тук, на Срещата, ще чуем всички Чуенг Хо, дори тези от далечната Земя. За първи, и може би за един-единствен път ние имаме възможност да видим какви сме. И да решим какви искаме да бъдем. Тук, в Намджем, ние преобърнахме Колелото на историята. На безброй светове човечеството е воювало и дори е предизвиквало собственото си унищожение. Единствено разстоянието и времето са спасили нашата раса. Но досега те също така са осъждали хората да повтарят грешките си. Старите истини все още са валидни: без помощта на друга цивилизация нито една отделна група от кораби и хора не може да възстанови технологичното си ниво. Но същевременно без външна подкрепа нито една неотстъпчива цивилизация не може да съществува… — той замълча и по лицето му плъзна бегла усмивка. — Следователно има надежда. Ако двете половини на човечеството се обединят, заедно ние ще победим времето — той се огледа и извика във визьора си увеличените лица на отделни индивиди. Слушаха го. Щяха ли най-после да се съгласят? — Обединеното човечество може да пребъде завинаги… ако успеем да превърнем Чуенг Хо в нещо повече от Търговци и Клиенти.

Фам не помнеше много от истинското произнасяне на речта си. Идеите и настоятелните молби отдавна се бяха вкоренили дълбоко в съзнанието му. Вниманието му изцяло беше насочено към лицата на присъстващите — по някои четеше надежда, но в израженията на мнозинството преобладаваше недоверчива предпазливост. Накрая той подчерта, че решението ще бъде гласувано, че това е всичко, за което ги моли.